Колко неща си спомням, докато стоя тук и гледам моето небе…
Небето с толкова чисти и мои мечти,
Небе без помен от фалш и чужди лъжи.
Небе чисто, наивно, добро,
Вярващо в думи за обич, но не и за зло.
А колко по-лоша оказа се любовта от всяка злина,
Колко по-пареща беше всяка усмивка от всяка сълза...
Сълза, превърната в капка дъждовна,
Символ на всяка дума любовна…
…
И чистото и светло небе потъмня,
Сред хиляди мълнии дъждът заваля...
А долу душите човешки и грешни
Щастливи бяха, че отново вали,
Празнуваха, грачеха грозни и смешни
И не разбираха, че небето всъщност тъжи.
Само аз стоях и гледах мълчалива
Как лъч подир лъч светлината се скрива,
И от чистото безоблачно небе остана само
Поредна капка дъждовна на моето рамо.
Погледнах после мръсната кал,
Поглъщаща в себе си всяко нежно кристалче без жал.
Там, зад нея, зад всичко прогнило
Ме гледаше нещо толкова истинско и фалшиво.
Със страшно фалшива усмивка,
За себе си нещастница – за другите си щастливка,
Една празна, бездушно паднала маска на моето небе,
Превърната в жестоко, нечувстващо вече
Красиво, чуждо и мое лице.
Колко неща осъзнавам, докато стоях тук и гледах
Всъщност не небето чисто, бяло,
А тъжно, мрачно мое огледало…
© Фи Орцева Todos los derechos reservados