Небе си ми.
Бяло и равно,
беззвездно и тъмно,
на метър и нещо от челото ми,
още си прясно измазано.
Чакаш да пиша по теб
с мислите си,
в тази нощ, изсушена
от дима на цигари
и глухи дихания.
Нямо е.
Само онази игла във часовника
ръмжащо порязва секундите.
Лети ми се.
А като купол затваряш душата ми
и плоскостенно преграждаш
на очите стремежа.
Ядно запращам чехъл към теб
вместо камък. А ти ми го връщаш.
Защо не чуваш мечтите ми,
щом си толкова близо?
Ще те счупя във мислите
и ще тръгна нагоре.
Безтегловно.
Без тежест в гърдите.
И ще плача във радост,
с изкривена присъда,
която е избор, а не наказание.
Да търся сама онази пътека,
по която завива животът
и която чаках
ти за мен да чертаеш.
Мразя онази свобода на таблетки,
с която приспиваше пулса ми.
Искам другата - цялата,
която се взема без дози
и не е лъжовна.
Сбогом. Тръгвам.
Уморих се да пиша по тебе
прощално.
Прости егоизма.