Слушай ме!
Нека ти разказвам.
Всичко днес на теб ще посветя.
И нощта е предразполагаща -
вън вали и давят се цветя.
Дървета увиват клони,
нощни птици плашещо крещят.
Небето продира ризата си,
светкавици в прозорците блестят.
А ти си легнал тихо на коляното ми,
някак несмутимо, някак безразлично.
И слушаш как живота ме е ограбил,
и от време на време казваш нещо цинично.
А очите ти са вече притворени,
сякаш нежен сън те унася.
Но сърцето ти за мен е затворено,
защото просто така ти изнася.
Затова и не искаш да чуеш моята тъжна история.
О, Боже! Това на нищо не прилича,
аз изслушвам всяка твоя тъпа теория.
Всяка дума в душата попивам,
всяка сричка до нея редя.
И от изреченията боли ме,
но пак те допускам в мойта душа.
А ти, верен на страха си,
оставаш далече от мен.
И не искаш да чуеш изповедта ми,
защото знаеш, че ще докосне твойто сърце.
Затова се пазиш или просто бягаш,
затова затваряш своята врата.
И не заради бурята заключваш  прозорците, а
заради страха от Любовта.
И спокоен за имането на душата си,
сложил решетки на всички врати,
заспиваш сладко на коляното ми
и си мислиш, че е сигурен за теб света.
Вярваш, че не вярваш в любовта,
вярваш, че врата ще е спре
и не знам ще те изплаша ли сега,
но чуй нещо, и не бягай далеч.
Любовта вече е в твоята къща,
в дома ти е, знаеш ли ти?
Уплашена от бурята сви се
и в дома ти отседна от път.
А ти я пусна. Тя беше самотница.
С намокрени, черни, къдрави коси.
И унесен от тази госпожица,
забрави за други беди.
И тя настани се удобно,
с дъждовните капки по себе си,
настани се на леглото и главата твоя взе в себе си.
На бялото коляно я постави
и разказа ти приказка една.
За всичко друго ти забрави
даже за страха от любовта.
Но чувствата на нея не показа.
Ти просто приспа душата си.
А на сутринта слънцето изгрява и госпожицата изсуши косата си.
Забързано домът ти напусна.
Taм остави само тъгата си...