Всеки поглед и докосване парят,
устните търсят се жадно,
но никога не ще се заварят -
загубени са безвъзвратно.
Знаеш, не ми е безразлично
и над мен имаш власт.
С други сме, но е различно,
с теб въздухът ухае на страст.
Но ще запазим своята човечност
и ще се прибираме при тях.
Сякаш познавам те цяла вечност,
въпреки че дълго не те видях.
За теб написах най-красивите неща,
ти си вдъхновение за мене.
Няма нищо по-тъжно от това,
да срещнеш Правилния в грешно време...
Ако видите, скъпи читатели,
как гледаме се само,
малко повече от "просто приятели" -
толкова жадно, толкова замечтано...
Сякаш сега ще се целунем,
но никой не смее.
Копнежът е неописуем,
с него ще живеем...
Приятелите не докосват както ти,
не прегръщат, не обичат така...
Но ние приятели не сме, нали?
Винаги ще бъдем повече от това...
И ще търсим познатите ръце,
ще търсим познатия глас.
За радост или не,
няма да свърши обичта между нас...
Чувства и гордост преглъщаме
само да се видим.
Колкото и да се прегръщаме,
няма никога да се наситим.
Мига за да запомним, затваряме очи.
Трябва да се пуснем вече.
Колкото и да боли,
сме близо, а всъщност толкова далече...
Ти имаш твоя път, аз - своя,
но те един и същ не са.
Ти няма да си мой, аз няма да съм твоя,
колкото и да не мога да го понеса...
© Диляна Георгиева Todos los derechos reservados