Умира с писък никотинов последната цигара.

Далеч от спомена ú бе заръчано да ме откара.

И без да усетя заръката си бе изпълнила.

Главата ми с дим бе запълнила.

Но бавно пушекът сив бяга от мен

и връща спомените от живота ми разрушен.

Все още обвит в мъгла там си ти.

Димът ще се ниже, докато образът ти се изясни.

Не си снажен, далеч не си мечта,

но умело, без да искаш преобърна света.

Не си нищо, което да съм бленувала,

 но тебе най-много съм ревнувала.

Или може би да съм с теб съм се страхувала?

Далеч беше от идеала, който бях си изградила.

Но за теб себе си стотици пъти бях наранила.

И се заклех да те забравя, сякаш успях!

Моментно беше! Ти си бряг.

От пристанище имам нужда, аз съм вълна.

Дори да е грубо и мрачно то за мен е света.

На приливи и отливи се научих да те обичам

и макар далеч по-различни, всички с твоя образ обличам.

Писъкът никотинов напомня море,

ах, колко объркано е това стихотворение.

Вълни, мечти и моя бряг,

да ги разбие всичките тях.