Нищо чудно


Време странно бе навън… Ни тъмно, ни светло.
На детската площадка - деца безброй,
тичат и играят без да мислят за добро и зло.
Всяко иска просто да бъде то герой.

Минавам аз бавно покрай тях,
замислен за своята Любов.
Дали не я превърнах в грях
или просто денят ми бе суров.

Случайно поглед аз отправих
към две дечица, отделени от игрите,
и веднага своите мисли забравих -
гледката ми пред очите, не бе от добрите.

ТЕ! На земята бяха седнали.
Върху зелената трева – сякаш облак бял.
С очи слепи бяха те, но сърца отворени,
таз картина и художникът не я е виждал.

Спрях се до тях, на метър или два,
наострих уши и дочух речта на Чистото дете,
“ … а знаеш ли какво е да си сам?
От самотата да умреш!” – каза То през сълзи.

Вцепених се…
Светът не се въртеше вече.
Всичко около мен заглъхна,
само тъмни тонове на ядосан музикант
аз виждах.
Живот… нямаше.

Не помня колко време втренчен съм стоял,
но часовникът завъртя се два пъти за мен.
Тогаз другото дете, моя поглед то усети,
и сякаш от него се изплаши.

Освен уплаха и друга странност аз видях,
на ум си каза то може би:
“Какво ли гледа тоз човек, така вкочанено?”
- почувствах се излишен.

Обърнах се напред и продължих
по пътя да вървя замислен,
но за друга страст този път.
“Да се върна ли?” – попитах се.

В този миг на мисли преплетени,
на цифри размесени и думи разбъркани,
Любовта моя ми се обади – нямаше ни здравей, ни как си,
а просто нежно: “Обичам те” – изрече тя.

Усмивката ми появи се,
погледа си аз напреде вдигнах
и по-добър човек почувствах се -
веднага се обърнах.

Забързах се обратно,
сякаш грешката трябваше да поправя.

Достигайки до "тъмното" място,
още по-светли станаха моите очи.
Децата бяха прави едно до друго,
щастието четеше се в техните души.

От случилото се и дим нямаше дори,
дори белег бял от рана дълбока,
дори памукът мръсен от вечерта опушена,
... всичко това липсваше.


Единственото, което казах си, отминавайки беше:
"Деца! - нищо чудно, нали?" :)



p.s. По действителен случай! Нищо написано тук не е художествена измислица!