С бясна скорост летя по шосето,
а край мен проблясват светлини
и картини от живота ми минават
пред затворените ми очи.
Жалък писък на спирачки отекна,
разкъса нощта и взриви тишината,
ударът свърши всичко останало,
спря болката и притъпи сетивата.
Отдалече чужди гласове безброй
викаха за помощ и пищяха,
но те не знаеха за мен и за студа,
и не бяха страдали така, не бяха.
А аз постепенно забравях за всичко,
в сгъстяващия се мрак дочух сирени
и най-неочаквано едно малко детенце
приседна смирено и тихо до мене.
Протегна мълчаливо в тъмнината
мъничката си ръка, без капка страх,
положи я на моите гърди много леко
и топлината се разля във тях.
И аз осъзнах - студът си бе отишъл,
но с него си отиваше бавно светът,
гласовете и сирените замлъкваха
и не чувствах вече детската ръка.
В този миг усетих, че не искам
да спра да чувствам любовта,
щом вярата в живота ми възвърна
една единствена протегната ръка...
но беше късно...
© Павлина Ненова Todos los derechos reservados