На звездите
вечния кънтеж
шепти ми стара песен.
На самодивата
гласът ѝ меден
осветява тучната трева.
А на нощните цветя
уханието плътно
докосвам нежно със ръка.
Тъй студен, далечен
небосводът ме поглежда;
на топлина мирише из полята.

Шеметно
промъкна се
зад храста
спомен
отдавна овехтял.
Изпи живеца
на цветята
и страшно заблестя пред мен.

На звездите шепота се сля
с гласове на сенки
и лица;
и глъчка вместо песен
по земята се разстла.