В началото на родовата кал,

когато кой и от какво - било неясно,

кокошката, яйцето ли, Адам -

и Бог дори не знаел свойто място.

И в хаосът подреждал всички твари. 

Човекът сътворил - да има глас, 

да чувства и да мисли, да погали,

да мрази, да обича до несвяст. 

Но лакоми - човешките очи, 

жадували благà и чужда плът. 

Не можела любов да се роди

в обреклите душите си на смърт. 

Светът се пренаселил със самотните 

милиарди, не изпитали страстта. 

Сърцата им без обич непрокопсани, 

утихвали в двукрака тишина... 

Настанала вековна суматоха, 

от памтивека чак, че и до днес. 

Богатство е да имаш скъпа стока, 

а бедните да плащат с дух и чест. 

И пръкна се моралът изведнъж. 

Напълниха се черквите със грешници, 

не вярвали ни в цъфналата ръж, 

ни в житото за помена пред свещника... 

Умората на Господ е невидима, 

тъй както е невидима и вярата. 

Той много вероятно е предвидил, 

на всекиму заслужения цяр. 

Едни от дълъг взор ще ослепеят, 

а други ще прогледнат свойте истини. 

Езиците на злото ще немеят, 

а глухият ще чува глас в пустинята... 

Животът няма никога да свърши, 

макар да го завиваме с покров. 

Смъртта не позволява да сме мърша, 

но живи още, гнием без любов... 

Ще дойде и денят на страшен съд, 

когато ще чертаем хоризонти 

наум пред безпосочния ни път. 

Дано да не изпуснем фронта... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

05.03.2024