И после, помня, въздухът се счупи.

Поряза ме. Но вътре ме болеше.

Ти толкоз, толкоз евтино ме купи

с една история. А вън валеше.

Не зная, може би ще има пролет,

но наш′та есен няма да се върне.

Ти беше всичко. И земя, и полет.

А днес той няма да прегърне.

Полетата отново ще ги има.

Отново там ще се възражда любовта.

Но в душата ми се стеле зима

и скърца незатворена врата.

Аз имам всичко. Пълните хамбари.

Но прозорецът прерязва ми очите.

Високи са, високи новите дувари.

Те скриват слънцето, дори звездите...

И трябват ми ръцете ти, които не докоснах.

И трябват ми очите ти, които не видях.

И трябва ми да бъда пак на косъм

от най-смъртния и най-прекрасен грях.