НЯКОЙ ЧУКА

-Някой чука!
Идвам, идвам!
Старият стол отронва въздишка.
Подът жаловито поскърцва.
Тя лази, но мисли че припка.
Снагата от болки потръпва.
Навън е пусто. Няма никой.
Вятърът вратите тръшва
с ехиден кикот.
Студът с плач смразява
раздвижената кръв.
Застанала на прага, с поглед плава
през снежни преспи.Връх
след връх прелита и каца в долината.
Там дето ябълки цъфтят
и птици песен възвисяват.
широк асфалтов път
на път за вкъщи призовава.
От там пристигат те....
Тя чува кръшния им смях.
Вижда - палаво дете
с босите крачета вдига прах.
След миг ще бъдат тук - при нея.
Ще ги прегърне с ласкави ръце.
Бурята за миг немее,
загледана в това набръчкано лице.
Обръща се назад.
Къде са тези, които тя очаква?
В зениците отронва се усмивка.
Беззъбите устни мълвят.
Отвръща им снежният вихър,
препускащ по снежния път.
А тя ги зове и прегръща.
Ловят се ръцете с трепет.
Жадно дъхът им поглъща
и ги кани да влезнат на завет.
Вратата ужасена се затваря.
Подът безумно мълчи.
Вятърът на прага
проронва жалостни сълзи.
А вътре баници се точат.
Софрата с нежност се подрежда.
В тенджерата весело клокочи
загубената нейна надежда.
Тази вечер пир пируват
радостта и лудостта.
Сити, искрено жадуват
да дойде веч смъртта.
Снежинки до стъклото се боричкат,
долепват крадешком челца,
в стаята надничат,
но виждат само пустота.
Котката изплаква жално,
почувствала студената ръка.
Къщата изтръгва вик печален:
-Някой чука на старата врата!

2014г