Времето минава,
не мога аз да те забравя 
и в алкохол опитвам се да се избавя.
Потънал в самота, спомените ме връхлитат
и в картина се преплитат.

Помниш ли моите мечти?
Помниш ли как ме нарани?
Как душата си разголих 
и за ласка те помолих?!

За теб всичко бе игра, аз зная,
но не сппирам да те желая.
Безумие е това е, зная,
чудя се къде е краят.

Трябва да поема аз по другата пътека,
да на меря своята утеха,
но затворен между тез стени,
изход няма, разбери.

Искам времето да върна,
любовта от сърцето да изтръгна 
и живота отново да прегърна,
във човек да се превърна.

Но ето, идва пак нощта,
обричаща на самота,
звярът в мене се пробужда 
и всяка човещина прокужда.

Ярост, страст, желание
са синонимите на моето страдание.
Да, имах някога съзнание,
но стига разкаяние.

Стига хленчене, ридание,
стига вяло упование.
Независимо, колкото и да боли,
сърцето захвърли и звяра в теб освободи.

Бъди ловец, а не плячка,
нека Тя е твоята играчка.
Издебни я, улови я ти,
поиграй си и я захвърли.

Но ето, че утро наближава,
алкохолът изветрява,
главата просветлява 
и осъзнавам, че съм сам,
отново с моя блян.