Понякога, когато ми е тъжно, празно и студено,
извиквам те при мене смело (но само в мисълта, уви).
Държиш ме в прегръдка мълчалива
и дълго галиш моите коси!
А после - устните ти на врата ми,
попиват следите от сълзи,
нежен допир, топъл дъх, забързан пулс...
и много, много красота -
тревогата и болката изчезват в мрака,
няма вече самота.
Това е моето спасение,
но само, само в мисълта...!