Колко боли, когато губиш любимия
и не можеш да върнеш изминалите дни.
Нямаш сили за нови открития,
не ти се занимава повече с игри.
Така започна нашата приказка.
След омразата настъпи любов.
Да ни разделят искаха,
но двамата живеехме един живот.
Преборихме се с трудностите
и си откраднахме от времето.
Дните ни бяха по-хубави и от хубавите,
но после стана тежко бремето.
Дните станаха ни скучни,
а любовта ни пък замря.
Думите се чуваха тъй мъчни,
изказани със неприязън и тъга.
Любовта умря от всекидневието.
Сутрин ставах, а не знаех и защо.
Вече не лягах с намерението,
че на сутринта ще бъде по-добро.
Вече няма ги и жестовете,
с които чувствахме се специални.
Нито пишеха се стиховете,
думите ми станаха банални.
Сякаш всичко стана навик.
Не усещах трепет в моята душа.
Себе си успях, но сърцето не измамих.
А мен затрупа ме страха.
Колко ми е болно, че не мога да те върна.
Да те върна в своето сърце.
Надали ще мога вече да те зърна.
Да ти кажа, че си моето момче.
Нямам сили да започнем с тебе отначало.
Няма как да направя всичко отново интересно.
Сърцето ми те беше някога познало,
но отдавна с теб не е така горещо!
© Милена Йорданова Todos los derechos reservados