По „Опълченците на Шипка“ от Иван Вазов 

Нека носят йоще! Да играят тото!
Пътищата нека, са тяхното мото!
Някой са надути, а други мълчаливи,
има и капути, има и диви...
Нека да се гърчат от сутрин до мрак,
Ако може даже, вечерите пак.
От Стратфорд , през Лейтън, до Ромфорд дори,
да бачкат като луди , да правят пари.
Нека им се хилят румънци, поляци.
Нека им показват неприлични знаци.
Нека умора в петъците има.
Един нека върши работа за трима.
Нека!... Било е и нека напред,
за нашите има и в боклук късмет.
Англичанинът нека, опулен мълчи.
Как бачка човекът за тия пари.
Защото там нейде, има и други,
които просто нямат никакви заслуги
за гордост, за хвала и за комплимент.
Българин – това е странен елемент.
Българин – това е човек несломим,
в европейски огън - гъст и черен дим.
Тайната е проста, само с две ръце
всичко се постига. Тонът е перце.
Лъвът е в кошара, но не и във клетка.
За три години свършва една петилетка.
Българин не знае ни болка, ни срам.
Историята винаги почва от там:
О, Лондон!
Уикендът пристига в петък след обяд.
Всичко като в книга - чантите пращят,
магазини пълни със нашего брата,
щандове изпразват бързо от месата.
Бутилки с уиски, водки и бира,
количката вече едва ги побира.
Започва едно голямо състезание.
Българин със българин е все в съревнование.
Чува се глас, настъпва облекчение,
„ На щанда вече има пържоли с намаление!“
И „ Ура!“ отекна. Всичко полетя,
към щанда с преоценка, за още меса.
Чужденците тръпнат, друг път не видели,
как всеки в най-евтиното, от далеч се цели.
Блъскат се, ругаят, посягат на бой.
Предстои два дена, огромен запой.
Ще дими на скара всеки техен дом,
за два дена отмаряне – финансов погром.
Но никой не мисли за работата вече.
Нахранени, напити и с анцузи облечени
ще има какво за гурбета да разправят.
Затова и паундите, никак те не жалят.
„кат лъвове тичат по страшний редут,“
Усещайки жега, и жажда. Не труд...
Три часа веч се блъскат, ругаят на майка.
„Въглища тук няма!“ един се завайка.
Всичко утихна, но някой изкрещя:
„ Теско е отворено и има сега!“
Към целта талази поемат с торби,
някой подбягва, друг едва върви,
но в Теско треперят от този рояк.
Миналата седмица – същото бе пак.
Телефони почват странно да звънят,
чалга зазвучава в падналия мрак.
Чуват се песни със странно естество.
Но кой го е еня, а и за какво,
щом въглища има, ще има барбекю.
Лондон веселбата, българска чу.
Какъв народ странен, работи като хала,
но дойде ли петък, той почваше бала.
Два дена ядене и пиене до смърт.
Народът е видимо оцелял и твърд.
За сладката радост какво не се прави,
пет дена щом трябва и сън ще забрави.
Цял свят във петък, в нашите се дзвери,
за силата отговор, не може да намери.
...................................................................
И днес йощ Лондон, щом петък наближи,
за нашите си спомня и в страха си ври.
Легенди се разказват за партита диви,
но няма кой за смет да раздава сливи.