Февруари си тръгва и дните от студ окъсели
ще преметне на рамо в торбичка до хляба баят,
по петите му няколко ледни и тъжни недели
чак до края на пътя му тихо и кротко вървят.
Носи китка кокичета бели – под преспите спящи,
до сърцето си крие ги. Уж е студен и жесток
и с висулка от лед по снега пътьом стихове дращи,
и повтаря ги вятър – гласа си извил до възбог.
И прикрива ги с клепки очите си – ледено сини,
да не видят сълзата, която замръзва под тях...
Февруари си тръгва и прави с дъха си пъртини,
Марта – негова обич и болка да мине със смях...