Игра на думи всяка вечер, 

a всеки чака само две.

Четири срички, прости и човечни.

Четири срички, срамен блян.

Но какво ли толкова ни спира, 

срам, инат или безверие?

Слаби сме като рапана, 

потънал тихо в океана.

Защо сме все така далечни,

защо не можем да се отдадем?

Аз чакам теб, ти чакаш мен,

но времето уви не спира.

А тези две прекрасни думи,

затънали навътре в сърцата,

тихо се бушуват

и искат да са чути.

Обичам те ли каза, 

че кръвта така затече 

силно в леденото тяло,

а очите светнаха от радост.

Тъй щастлив дали могъл би

ти да бъдеш.

След едно "обичам те"

си вече друг.