Веднъж тишината ми каза:

- Затвори очи и опитай се да поспиш.

- Не мога. Не искам. Защо?

- Нея ще видиш и в рая ще полетиш.

Послушах я и оставих листа.

Човек има дарбата да сънува,

а знае ли той, че тогава пътува?

Черно-бели или цветни,

сънища плетат дантели

от нашите желания заветни.

В града всичко течеше по старому,

лампи разкъсваха вечерния здрач,

уморена старица разхождаше внуче,

в ресторанта компания поръчваше сач.

Раздавал усмивки на другите

върху вестник, от глад премалял,

приседна на съседната улица

познатият стар коминочистач.

Чашка кафе сервираха с листче,

на него „Любов” бе написано,

покрай мен към огледалния свят

с безразличие преминава Алиса.

Ръбеста маса, лампи блестят,

усмивка засенчва всичко наоколо.

Цветни картончета имитират банкноти,

от хвърлени зарове не мигва окото.

Гласове сделки някакви коментират,

мечти разпиляват черни коси.

Щастлив си, че с очи разговаряте –

понякога, много рядко дори.

Клавиши в „Чикаго” споделят

своите сини истории,

линейка ненужните спомени

заравя сред белите коридори.

Нощeм „Раковски” е все така разнолик,

картини допълваха красота на цветя,

пиесата по Нийл Саймън завърши

и театралната зала осиротя.

Помниш ли Театъра сред две министерства

- най-важните за всяка страна?

Наоколо кръчми, ресторанти, кафета,

за пари играят шах през деня.

Помниш ли групата млади художници,

с които се бях срещал преди?

Любовта никой не бе нарисувал,

но в сърца тя оставя следи.

Събужда чан планинското утро,

някъде умира стъпкано кокиче,

от вишнев цвят изплитат воал,

при извора блика смях на момиче.

Някъде двама срещна съдбата,

целувка от обич тях раздели.

Защото обичта нищо не струва

и навсякъде надделяват пари.

Всеки живее в измислен свой свят

и мечтае той да се сбъдва.

Защо моят да не бъде и твой?

В него, знаеш, принцеса ще бъдеш.

Ако Слънце и звезди се сливат в едно

- бездънните очи на обичано същество,

нощем прозорец разтваря безвремие

и бавно потъваш в небесно подземие.

В остаряло месо се превръща сърцето.

Наранена, душата кърви.

Поредната нощ се препълва с видения

за срещнати от орис очи.

На пейка край тролейбусната спирка

умираха бездомно цветя.

Никой към тях не поглежда

или не докосва с ръка.

По-рано убивали с камък,

а днес успяват без думи,

защото вече, казват, човек

ставал все по-разумен.

На снимка от мъжката глутница

видях обградена красива сърна.

Беззащитна, смутено усмихната

сред оръжие – глашатай на смъртта.

Дори на шега, но те са готови

към нея да насочват черни дула.

Не разбирам какво е това удоволствие

мъже да стрелят по кошута-жена.

Без да знае откъде и защо,

ще я догони последният изстрел,

нямаше тя къде да избяга –

в живота е трудно да си сама.

Не вярвам по-забавно за нея

да е сред играещи на убийци,

вместо някъде пред деца –

котенца мили с чудни въпроси:

- Мамо, откъде научи всичко това?

Истинската своя природа

от малки показваме чрез игра,

но дивашко е това удоволствие

да стреляш по сърна и жена.

В живота такива са хората,

що не раждат, създават, творят.

За съдба сами са избрали

вместо тях друг някой да мисли,

по заповед или пари да стрелят,

спят, убиват или мълчат.

В тоз занаят не даваш живот,

не създаваш или твориш,

а по команда спиш,

убиваш или мълчиш.

И по-старшият вместо теб мисли

по кого днес да изпразваш гилзи.

Щом не създаваш живот, а отнемаш,

за тях било е радост човешка.

Дали нещо у мен не е сбъркано

и да не раздаваш смърт

не приемаш за грешка?

Те, без смъртта да са любили,

дрънкат с оръжие и сеят куршуми,

а в мрака някой шепне „Егур!”

и някому, някъде, ранен от безмълвие,

човек пише искрени думи.

Оръжието всички размахват,

да го държат незнайно доволни,

а художник под един прозорец

създава червени рози милион.

Парите не миришат, само кръвта,

чужда или своя, е без значение.

По хората да стреляш е нагон,

а не игра, ум или прозрение.

Мъжете след себе си оставят следа -

деца, дървета, вечни творения,

вместо по някого със стрелба

да следват комплекси вродени.

Черна ли е тишината или бяла –

все едно. На скръб са цветове...

И трудно се събира всичко

в тези странни редове.

Нежна като горска ягода,

с ухание на цъфналата вишна,

оставаш ти незабравима

и до смъртта си аз за теб ще пиша.

„Целувката” вече затваря,

в „Камино” засвири пиано.

Китара от пейка в Борисовата

някому разравяше рани.

Горе някъде в планината

танцуваше нестинарка сред огън.

В мрака се носеше: „Чуй своето сърце,

преди да му кажеш „Сбогом!”

Озарява последният блясък

дулото втренчено и студено.

Моето Дао навярно е свършило,

от Нея тъй било отредено.

PS. Някой бе казал, че хората си отиват завинаги, но истинската любов не може! Тя остава в погледа и тъгата в очите. Остава в сънищата и спомените. Остава едновременно в миналото, настоящето и бъдещето... Защото само тя умее това! Но как да я различим? И защо ли да го сторим?...