Очите на баба до края останаха сини -
последни два стръка синчец в изоставена нива,
последен къс мирно небе над бразда като рана,
засята с вражда - да дели до девето коляно.
През лепкава кал, с излинели от пътя галошки,
тя дълго вървя - да поиска не помощ, а прошка.
Не рухна по пътя и Бог я видя от небето
с тояжка да крета на чужд и на свой към сърцето.
А ние стояхме и чакахме пътят да свърши
в браздата, погребала светлата мъдрост на мъртвите.
Но хлябът се спече, земята отказа да ражда
и с камък замери по нашата алчност и жажда. ...