Ти днес ми каза, че не съм жената,
която би желал за себе си до гроб...
А помниш ли в прегръдките ми колко плака,
като дете, примиращо за нежен зов?
Дали във нечий женски скут си плакал,
а тя те е последвала без думи, мълчешком?
За нейната милувка не си чакал,
но тя те е прибрала, като майка в своя дом...
Онази, ходеща без име и без блясък...
Онази, невидимата за хорските очи...
Онази, със лице, опръскано със пясък...
Онази, чиито мокри стонове запали ти... ...