Осем
Човек се ражда свободен, а
навсякъде е в окови.
Жан-Жак Русо
Осем капки кръв от генерала
после още осем ги видях,
простреляха го и не падна,
той остана прав!
Умри със гордо вдигната глава –
ми беше казал – умри със чест,
умри като човек,
недей в краката им да лазиш,
умри като Джевдет!
Джевдет бе редови войник,
един-единствен син на майка,
беше умен, теснолик,
беше с погледа на чайка.
Израснал като морска птица,
все по кораби и лодки спеше,
добре, че нямаше дечица,
добре, че остана си неженен.
Инак колко нощи щеше да чака
неговата млада любима –
коя омъжена жена си ляга,
без да прегърне любимия?
Жаден за знания, сам се изучи.
Той вярваше в словото
и мразеше Веспучи.
Открива ли се нещо вече открито,
дето има хора, живот и добитък?
Убива ли се питомец, за да дойде див,
да забие знамето доволен и щастлив?
Настъпи военно време, Първата световна,
ставайте младежи, битката започна!
Куршуми наляво, куршуми надясно,
Джевдет по средата, бъдещето неясно.
Кога ли идва мирът във войната,
колко ли още ще има гранати?
Вражеските сили залавят войника,
водят го на разпит: „Говори, мръснико!“
Там тогава бях и аз, облечен с чужди идеали,
на мен се падна честта да разпитвам мерзавеца.
Генералът до мен, гледа го строго:
„Започвай бе, момче, има още много!“
Бих го, не говори, мъчих го и пак не ще,
дори със звук не отговори, бих го с часове.
Генералът ме отпрати, остана с него сам,
каквото са си казали, на вас ще го предам.
Седнал срещу него, и двамата мълчат,
хубаво е времето, ще се лее кръв.
Единият знае, че днес ще умре,
другият нервно сплита ръце:
„Говори, говори, за да живееш,
ще те пощадя, ще оцелееш!“
И двамата знаят, че не е така,
кой проговорил остава жив във война?
„Вярваш ли, синко, вярваш ли в нещо,
не си обикновен, сърцето усеща?
Разкажи, говори ми за теб,
откъде таз смелост у малък човек?“
И тогава Джевдет проговорил,
и тогава разказал на глас
онова, дето в душата си пазил
за тоз, за последния час:
„Човек свободен се ражда,
но окови навсякъде има.
Може ли да съществува лятото,
без да дойде зимата?
Нима това не е окова,
нима желаем да я има,
някои търсят топлото,
други студ завинаги.
Едни във снежни бури намират утеха,
други в горещите нощи прославят Сенека.
И така мечтаят да се случи
вечното лято или вечната зима,
това е част от свободата,
няма как да я имаме.
Но все пак остава надеждата,
че някога нещо ще стане
и аз като всички нося одеждата
на свободния окован гражданин.
Хайде, стреляй, да се свършва,
стреляй, да видя моята зима,
тук свободен се родих
и като свободен искам да загина.
Каква наслада за новия стих,
поете, запиши го!“
Стрелял осем пъти,
осем пъти в мъжка плът,
осем извора червени,
осем капки кръв.
И още много по осем,
Джевдет прав и не пада,
кога иде мигът смъртоносен,
кога войникът ще падне?
Осем минути тъй стоял
по-твърд от каменна статуя,
после паднал и тогаз умрял,
било някъде по пладне.
Остана прав и генералът,
убиец на един герой.
Не знам съдбата ли така била,
но като Джевдет и той умря.
Защо ли осем ще си кажете?
Откъде така това число,
обърнете и ще видите –
една безкрайност във добро и зло!
14.06.2020 г.
© Айлин Мустафа Еврен Todos los derechos reservados