Нощ студена, тъмна,

нощ безкрайна.

Броди в мрака някъде там

едно сърце, защо, не знам.

Сълза отрони се една

и падна върху влажната земя.

Спря момичето само,

падна, като листо отронено.

Заплака още по-силно тя,

коленичила върху студената земя.

Защо ли плаче момичето сега,

защо броди в нощта сама?

Какво ли случило се е с това дете,

какво ли строшило е нейното сърце?

Дали била е любовта,

или смъртта на близкия?

Или на хората завистта,

аз чудя се, а продължава да плаче тя...

Насред гората в мрака стои

и не помръдва, лежи.

Безпомощна, може би

няма сили да продължи...

И ето, че скрива се вече луната,

идва слънцето, огрява земята.

А момичето продължава да лежи,

но вече плач не се чува дори.

И така, с лекота,

изгуби се още една душа.

Крехка, невинна, все още млада,

но погубена от съдбата,

жестока и безмилостна,

към небето отива,

стиснала здраво в ръце

окървавеното сърце...