Нощта над мен ще се спуска

и ето - страх ме е от мрака.

Надеждата ме напуска

и отчаяна душа заплака.

В мен расте тревога,

опитвам се да я овладея,

но, уви, не мога,

а още искам да живея.

Кой ли ще ме помни,

когато страшният час настъпи?

На кого му пука за мъките огромни,

що ще имам... освен на близки скъпи?

Всеки гледа да те изостави,

дори ако от туй няма изгода,

а в скърби душа се дави,

че ще ме приспи майката природа.

С нея навеки ще се слея,

червеи тялото ми ще ядат,

а още искам на земята да живея,

но в бездната ще чезне моят път...