Остаряваш ти, моя китаро, в антрето.
Недокосната, забравена, няма.
Изгуби се отдавна гласът ти, където
и младост, и любов отшумяват.


А някога влюбено тръпнеше цяла
под леките пръсти на млад музикант.
И песен, душа и себе предала
на омайният негов талант.


Твойте струни, китаро, творяха магия.
От пръстите негови времето спря.
В ръцете си беше прегърнал стихия.
В ръцете си той свиреше с любима жена.


Пожар кога пламне, изгарял до края.
До края и тази любов изгоря.
Безмълвно отиде си, без да познае
от пепелището как се роди дъщеря.


И днес, след много години....


В антре остарявам, китаро, безславно.
Като тебе разлюбена, остала без глас.
Музикантът-магьосник е забравил навярно,
че в ръцете му жената-китара бях аз.

                          ......

Но запей в тази черна нощ като птица!
Kато онази, пробола едничко сърце.
Пей за любовта, за онази виновница,
за която готово е и мойто да спре.