От август тридесет и четвърта-до наши дни
- /роман в стихове/
-
От Христo Кръстев Славов
Глава 1
Аз минах свойта икиндия..
Прехвърлих топлия зенит.
И вече мога да разкрия,
зад чий гръб бях на топло свит.
И да покажа на света,
най –близките си имена.
Да разсъждавам и да питам,
напразно ли в света се скитах.
Да търся грешки и вини!
Неистините да отричам!
И в свят с измами и лъжи,
на Истината да се вричам…
И ако може,ей така,
най-умното да изрека!
Нещата често се повтарят.
Билото някога е и сега!
И спомени не се повтарят,
защото те са същността
О,казано е мъдро слово.
Под слънцето ни - нищо ново!
В Историята щом се спреш,
ти всичко туй ще разбереш
Не си най-умния, мъдреца…
От теб не почва и света
Не си избранник на света,
а показател на ветреца!
И ти си тръгнал в този път
край който близките ти спят.
О т всичко ти вади поука.
Надявам се да разбереш.
Че иначе ще сгазиш лука
и цял живот ще ходиш пеш!
Дори в живота да успееш,
ти знамена недей да вееш,
че най- успешно на света,
намира почва завистта.
И тя е силна и жестока.
Размазва те като муха.
Не се стъписва пред греха.
По-жизненна е от порока..
Защото тя се ражда с нас
и е до сетния ни час…
Със демагогски идеали,
са мътили за нас света.
Пред нищо свято не са спряли
И както аз навред чета,
със лозунги за Свободата,
с памук ни вадеха душата.
А Равенството и Честта-
са чиста проба суета.
Красиви думи за тълпата!
Не може който те е крал,
да ти говори за морал,
да ти е вътре във душата.
Човече, туй щом разбереш,
не можеш ти в калта да спреш!
В детството сме благородни.
Не знаеме какво е грим!
С вродени чувства, непреходни,
ний търсим огън да горим…
Душата детска е най-чиста,
най-слънчева и най-лъчиста…
Човека млад е посветен
и чака с трепет своя ден,
без капка корист за отплата.
На вахтата до край стои…
Готов е в пътя си до Рим,
да отстоява Свободата…
Но някой хубав божи ден,
ще стигне с разума до мен!
Сега разбирам но тогава,
когато тръгваш в младостта,
света в краката ти остава
и ти си син на Дързостта.
А и в младежките представи,
света с романтика се прави.
И всичко в него е любов.
Избранник си, Месия нов.
И всички хора ти са братя.
И всички имат своя рай,
а радостта им няма край.
И в щастие цъфти земята…
Не беше ли такъв света
и в твоя храм на Младостта?
Подмамен бях и аз, не крия,
в онези бурни времена,
да хвърлям в хората помия,
да бъркам в чуждото пране
и кестени за чужда сметка,
да вадя.Силните да четкам…
Да вярвам в чуждите слова.
Да съм доволен от това!
Да съм под чужди знамена,
във чужда нива да ора,
че ако влака изтърва,
ще гледам всичко от страна!
И щеш не щеш и без престиж!
От страх ти трябва да върниш!
Не мога аз да се оплача,
от собствената си Съдба
Избегнах ножа на палача
и минах читав през Света!
Дори за туй съм благодарен.
Макар и не веднъж ударен.
На пук на всичко оцелях,
натрупах мъдрости и грях
и ето, че и днес ме има,
Макар и скромен и нечут,
полу нормален, полу луд...
О, теглил съм ярем за трима!
Не съм бил аз единствен там
Но от това изпитвам срам!
И аз участвах във играта.
Детето с хората расте…
А Истината при децата
е като малкото дете.
Тя е най-крехка уязвима,
дори не винаги я има,
от тъмнината се бои,
но във сърцата им стои.
И трябват рискове големи,
от всичко да се защити.
И чак след време да цъфти.
И да се бори със проблеми!
Децата могат да растът,
но трябва да им сочиш път!
И винаги щом израстеме,
се пръскаме по своя път
и като вълци разярени,
жадуваме за чужда плът.
Морала често няма лоби.
И плащаме за всичко глоби!
Провлачваме се по корем,
за да живеиме в Джандем.
И с пълните си с змии пазви,
не можим да се разберем
и живи ще се изядем!
Защо ли Господ ни наказва?!
Полу разбиран и осмян,
живота ни отива зян…
Щом миниме такова детство
и влезим във такъв живот,
ний носим рани по наследство...
Кажи ми как ще найдем брод?!
Залутаме се слепешката,
самотни като във гората,
с полу завързани очи…
И туй до края ни личи.
Не знаеш кой те възпитава
и кой с теб се кудоши пак…
Загърбиш ли ти бащин праг,
потъваш в уличната лава!
А туй балканско Общество
те среща с кастрино дърво
И тъй със злото във сърцето,
наместо с детска доброта,
с горчилките расте детето
и среща лошото в света.
И в него зарасте Злодея,
то да му се опре не смее.
Макар че ние в същността
не сме най-лошите в света.
Дори сме много романтични.
Но този никакъв живот,
изражда нашия народ
и стават дните му епични!
Въртиме се в порочен кръг,
и силните ти викат: “Млък!”
Тук няма кой да те научи,
как с хората да се държиш
и как в живота да сполучиш
и как до край да издържиш!
Не знаеш нужните похвати.
земята ти под теб се клати!
Нещата ти, не си разбрал!
Мотиви нямаш.И морал!
Не вярваш в своите роднини!
Баща ти, майка ти и ти,
не плуватее в едни води…
И така от сто години
И в този омагьосан кръг,
завърташ се като в чекрък!..
Не знаем как да се родеем.
Не знаем как да огорчим.
Кога да плачем, да се смеем…
Кога да легнем, как да спим.
Не знаем даже как се страда
и как да любим до наслада…
С какво да почнем своя ден,
кога да тръгнем, где да спрем,
кому хатъра да прекършим.
И как с Балканския си рог,
да призове ме своя Бог.
Изобщо дните си да свършим?!
И ако си добре разбрал,
живуркаме си без морал!..
Дори не знаем да се бием,
тъй както става по света.
С ножове можем да убием.
Но все нападаме в гърба.
В света за чест се дуелират-
при нас убийци се намират.
И както някога и днес
търгуваме със свойта чест…
И във полето и в гората,
народа си остава сам
и често е с позор и срам.
Нима затуй сме на земята?!
Тук тачим шопското”: Оле,
Я сакам Вуте да е зле!
Аз знам,че Истината свята,
във детската душа расте.
И си остава при децата.
Наверно и тя е дете.
Тя толкова е уязвима.
Дори не винаги я има.
От сянката си се бои.
На бури как ще устои?
И трябват рискове големи,
от всичко да я защитим
Та тя изчезва като дим,
щом срещне своите проблеми.
И затова и този път,
мечтите ни, не се множат!
Докато стани ме големи
и тръгнем в прашния си път.
Ний крачим вече уморени
И могат лесно да ни спрат!
Доброто вече няма лоби.
За него само плащаш глоби
И влачейки се по корем,
не си във Рай, а във Джандем.
Ти носиш змии в свойта пазва
Навсякъде разпръскваш ят.
И стимула ти в този свят,
е туй че всекиго намразваш.
И от живота разярен,
аз знам, че си съгласен с мен!.
Аз правя тия забележки,
но корена си не сека!
Изричам много думи тежки,
но няма да се отрека!
Душата си пред вас изливам.
Аз Ганьовското в нас усмивам.
От туй сърцето ме боли,
та аз съм българин, нали?
Във Югоизточна Европа,
отвори се света за мен.
И аз с това съм зареден,
и същата дъска ми хлопа.
Но аз на родния Балкан,
сполай му казвам … Не Аман!
Не бях като безгрижна птичка.
Решавах всеки свой проблем...
Аз казвам тук, сега на всички,
и аз бях впрегнат във ярем.
Аз не познавах, що е скука,
затуй не съм и на боклука.
Аз търсех и събирах плод.
В Живота си все търсех брод…
Със прът ме вкараха в Живота.
Там с “хляб и сол” не бях приет.
А нямах и голям късмет…
Воювах аз за всяка кота.
И в тия бурни времена,
живял съм все на стремена!
Аз срещнах не една мръсница.
Отстъпих не една земя.
Изял съм не една плесница.
Сърцето дълго ме боля.
Вампирите кръвта ми пиха.
И истините ми укриха.
Ограбиха от мен света.
Набутваха ме във калта.
Аз бях във кръгова отбран,
залягах в първия окоп.
Мечтах за дажбата си боб.
И ближех всяка нова рана.
Без Бог. Със свойта самота…
Проклинах се, че съм в света!
Но детството бе романтично-
илюзия и светлина,
с картини горди и епични,
със Идоли и Светила.
Родено с моя романтизъм,
във селска кал и егоизъм,
звезда от Седмото небе,
поисках да си загребе
и цял живот да му остане,
с епичните си семена.
За тоз народ и таз страна,
аз преболях не една рана!
И днеска искам или не-
пред него съм на колене!
О, Минало и Отлетяло!
Със свои пищни знамена,
ти си вълшебно огледало,
и в мен такова остана!.
Едно угаснало огнище,
обраснало с трева хорище,
но спомен скъп и светлина,
във мен, с претенции те остана!
Ти още ходиш по Балкана,
в измислените светове
и твойта дързост ме зове,
да съм във кръгова отбрана!
О, аз изгубуния “Рай”,
все още търся в този край!
1/ От Изток щом зарозовее
и трепнат едрите звезди,
предутрото с петлите пее,
и чака ден да се роди!
И поздравен със птича песен,
очаква той да е чудесен!
След сън селото се прозя,
н глъчка селска го заля…
Железните коли запяха.
Преди да види слънчев лъч
и да захвърля света къч,
към къра всички завърва!…
И като със дебел остен,
подкараха така и мен.
А лятото свисти в Простора
Стопено времето тече.
Подгони в зноя всички хора…
Във огън хляба се пече.
Деня от мъка се изправя
и към небето взор отправя
и търси сянка , за да спре,
от жегата душа бере…
Очакво своя Разхладанчо,
о т жегата да се спаси,
деня докато прекоси.
Но там е само Кара Станчо!…
Той гледа своя летен Ад
Във който мъчи този Свят.
Но минеше ли Икиндия,
подухнеше ли малко хлад,
след истинската олелия,
събеждаше се тоя сват!…
С крила размахне в небесата,
да се порадва на житата
и ако друго не се смята,
нещата почват да спорят.
И жътвата от кръв и плът,
започва пак да се нарежда.
Дошлите си от Онзи свят,
пак работата подновят!
Възкръсва мъртвата надежда!
И все така за часове,
романтиката зарасте!
При Залез слънцето пораства.
Опашат сенките света.
Нощта ни сляга в свойта пазва...
Люлее ни до сутринта.
От тичането уморена,
се скрива цвятната Вселена,
в настъпващия синкав здрач.
А уморения орач,
разпряга в светлото да свари,
преди безшумната тъма,
да го откъсне от дома.,
Захвърля волските юлари…
От работата уморен
и той приключва своя Ден.
2/ През август трийсет и четвърта,
родих се край един Балкан
Закърмен бях с труда на кърта.
За селянин аз бях избран.
Но иначе реши Съдбата,
аз станах лекар по страната…
И стопроцентния селяк,
във София намерих бряг.
И тук се счепках със живота
За тоз живот си бях мечтал!…
И мислех си, че съм успял!,
Не съм се бъхтал със Имота…
Но ти ще чуеш в моя стих,
че аз на две се разделих!
Аз помня първите си стъпки,
на босоногото момче.
Преминалите първи тръпки…
Направеното на пърче…
Мечтаех вечно да съм нужен-
да бъда като вятър южен
и пътя ми да не е лек,
но да съм истински Човек…
И аз и моята Родина
и моя унезен Народ,
да найдем търсения Брод
и в Истинския свят да минем.
И щастие да доенеса!
О, вярвал съм във Чудеса.
И от тогава в мен остана,
надеждата за по добро…
Но белези от стари рани,
нпомнят ми за многа Зло
Аз чаках с “хляб и сол” Доброто,
но то бе все навън горкото.
И все го стигаха беди.
То в битките не победи.
О, нямаше ли го на яве,
„при мен то идваше на сън,
на прага сядаше отвън
и сплитахме десници здраво…”
А щом се върнеше Деня,
изчезваше и то с съня.
Преглъщах често и горчилки.
Крадяха моята душа.
Та риба се лови в мътилки…
Очакваха ме да сгреша.
О, как съм искал щам порасна,
да мога мутрата да фрасна,
на най-жестоката лъжа.
Макар в затвора да лежа!
Това бе детската представа…
Но щом пораснах по-голям,
разбрах, че трябва да си ням!
Макар, че туй не носи слава,
че в този никакъв живот,
е по-добре да бъдеш скот!?
И днес се виждам пред чешмата,
прегракнал с другите деца.
Кънти площада в махалата
и греят детските лица…
И тука малки и големи,
решавахме различни теми…
И след нададения вик,
свистеше топка и челик…
Туй бе игра неповторима,
запазена дълбоко в мен.
Повтаряхме я всеки ден.
И се вживявахме за трима!
И днес в безсънни часове,
пак този спомен ме зове…
В неразгаданото се взирах.
Загадките ми бяха стръв.
От любопитство аз умирах...
Стремях се все да бъда пръв.
Щом трябваше да възприема
задача или теорема,
то аз се блъсках като луд
и бях щастлив от този труд!
Със дни съм слушал разказвачи,
в дебели книги влизах аз.
От писаното бях в захлас…
Решавах трудните задачи…
И казано със две слова,
излизах с всичко на глава!
Отивах с радост на полето.
Обичах всяка жива твар.
Общувах винаги с сърцето.
И книгата м и бе другар.
Аз търсех истините в нея.
Та инък как щ е се живее!?
С душата, който не расте,
не стига Седмото небе.
Кълнях се винаги в доброто,
но в двора заден на света,
разбрах какво е самота,
защото тук царува Злото...
Разбрах, че с гола красота,
Не се живее във света!
Аз срещнах честата неволя.
Мина ми детството във труд.
Аз търсех по-голяма роля.
Мечтаех си да съм прочут.
Но срещнах хора уморени,
по кърпените селски сцени.
И полу скотския живот
Съдба на този мой народ!
Удариха ме със остена,
когато нямах още шест!
Аз помня всичко туй до днес,
с душицата си наранена!
И заради това тегло,
намразих родното село!
Намразих тия дивотии.
И този никакъв живот…
И тия селски немотии,
и този уморен народ!
И злобата му несравнима.
И грубостта, която има.
Защото впрегнат цял живот,
той тегли вечно, като скот!
Затуй, че е народ без вяра,
без принципи и Богове,
и често Дявола зове
и в него той не виждат звяра…
И аз се разбунтувах млад-
не исках да живея в Ад!..
У нас не тачат Свободата.
Все чакат милост от света!
Пречупени от дълга Пата,
надничат вечно през плета,
да търсим вечно келепира.
С отворени очи умира…
Невероятно ви звучи-
тук тегли всеки и мълчи!
По чужда свирка все играе,
нагъва постния си боб.
Теглото влачи като роб,
и все за уплаха си бае…
А нисши хора, като скот,
не стават и добър народ?!.
Не мога само с две-три думи,
да кажа туй, което знам,
за мойте извървяни друми
и за живуркането там.
Родих се аз под връх “Драгойна”,
от към страната му усойна.
Там беше моя роден дом,
не къщичка на някой гном,
а къща селска на богати.
По-късно този дом блажен,
от властите бе отчужден,
опоскан като от пирати!
И нека да ви кажа как,
обезкулачваха кулак!
3/ Не бе голямо мойто село,
във него търсех моя Рай!
От тук започна мойто дело
и продължи във Първомай...
Драгойновци туй село тачат
и могат ли все си прескачат.
Изселяните във града,
се връщат често при рода
и там на хлад покрай реката,
се спират да го почетат…
А дойде ли часа да мрат,
се връщат тук от градищата,
при корена на своя род!…
Такъв е нашия Народ!
Тук от върха на планината,
се вижда корпуса на град,
на второ място във страната,
със който после бях познат…
А литнем ли с крила на птица,
минавеме на длъж Марица
и край градчето Хаджалес,
се шири Тракия и днес…
А няма ли я маранята,
блести от Изток Едрене…
А пък от юг, като море,
Родопа стърчи над селата…
От радост секва ми дъха,
аз колчем стъпя на “Върха”
Върха е доста под хиляда,
не е Родопски първенец.
Но на полето е преграда
и е на Тракия венец…
Събира облаци в небето
и праща влага на полето..
В кристалната си синева,
издига гордата глава.
Препраща гърмовете на Балкана,
в далечните им върхове.
И цяла Тракия зове,
когато дрънне барабана!
За мен е славен и честит,
върха легенда, върха –мит!
А под “Драгойна “ и “Хисаря”,
се стелят нашите земи…
И тук Царицата и Царя,
на нож със гърците били…
И водили войни в гората,
за Робството и Свободата…
От тези древни времена,
дошли са много имена.
Царицата била Драгойна,
А Царят пък се казвал Драг,
за елените страшен враг…
И били все във битка знойна…
И както виждате и днес,
върхът е кръстен в тяхна чест!
4/ Там долу селското хорище,
събира пръсти като длан.
И като стъкнато огнище,
примамва хората натам…
Река Кайлийка се протяга
и все на изток бързо бяга
и от високия Бял бряг,
се кичи със върби и злак.
А успоредно покрай нея
и “Главната” натам върви,
към мойто минало, уви,
а и към мойта “епопея”…
Там беше моя бащин дом ,
във, който влязоха със взлом!
И в този двор бе нашта къща,
на дядо ми Дели Иван.
Аз в сънищата там се връщам,
под гредоредия таван
О, не за радост и утеха,
най-скъпото със взлом ни взеха…
Директора когото знам,
един човек без чест и срам,
се впусна във саморазправа,
на всяка логика напук,
удари ни в сърцето с чук…
Горчилките му тежки пих ,
и го проклинам в моя стих.
Не искам да си отмъщавам,
но искам да го спомена!
Присъди смъртни не издавам,
но помня цялата злина.
Дома ми стана училище…
...Изгасна моето огнище!
Изритани от дом и двор,
за нас позор, за тях простор
и точен удар във сърцето!
И с благородство при това,
отсичат нечия глава,
но пък във “ полза”на селцето?!
И така без много зор,
вземаха бащиния двор
И така изритан вече!
Намразих всичко покрай тях!
Приех да работя дълече.
Но тук се връщах щом заспях!
И продължи така с години!..
Но се намериха причини,
тук да се върне моя път!
Макар, че бях разочарован
и бях се закълнал, до гроб,
да бягам, като от потоп,
от селските сплетни отровен...
Но пак във селския покой
се върнах в един летен зной.
Намерих старци и старици,
едва пристъпващи навън.
Заложници и мъченици,
като от някой гаден сън!
Във бурените избояли,
съмненията бяха спряли
и те от змийските гнезда ,
пресмиваха се на света!
А и една световна скука,
провлачваше край тях черва…
Не можех да се отърва,
че Старостта царува тука!
Макар,че бях извикал:”Стоп”
не влизам пак във този гроб…
5/ А помня времето когато,
кипеше в селото живот.
Успешно спорехме с Съдбата
и даваше труда ни плод.
И на плащада пред чешмата,
събираше се махалата,
гъмжеше просто от деца.
и нас ни грееха слънца…
Захласвахме се по луната.
Брояхме едрите звезди…
О, има разлика, нали!?
Аз бях тогава от децата.
А сега и аз съм стар,
със тия старците барабар!
Тук някога ний бяхме братя!
Изпаднехме ли във беда,
отивахме при някой “батя”
и стъпвахме пак на крака.
И после му благодаряхме,
копахме нивите, орахме…
Сами ний правехме добро…
Във празник тропахме хоро.
Събирахме се на сединки.
Момите трупаха чеиз.
И всички бяхме с порив чист.
О, имаше и тъмни сянки!..
И ей така без суета,
живеехме си на света!
А днес е скъсано хорото,
в трева е селския мегдан,
старее истински селото.
Деца не срещаш в едър план!
И както селското хорище,
пустее нашто училище…
И нявга китното село,
не е каквото е било…
То бавно ден след ден умира!
То няма вече жизнен сок.
Нима наказал ни е Бог?
И неговата милост спира…
Сега пак имаме Имот,
но селото е без народ!…
6/ Аз ще ви срещна със Родата…
Да свърша с нея бих желал.
Да разберем за кръговрата,
във който съм се завъртял….
Пред вас бих искал да разкрия,
прадядо ми е бил Делия.
За него се разправя тук,
че гонил турците с колнук!
А баба ми Дели Иванка,
пред къщи спяла със тюфлек
и с нож под женския елек…
Самата тя била бабанка
и на своя буен мъж,
помагала е не веднъж!
Баща ми беше чорбаджия
и имаше добър имот,
наследник беше на делия,
със потекло от знатен род.
Не помнех моя дядо Слави...
Това и татко ми не прави,
той бе починал доста млад,
наверно е било инфаркт?
Баща ми бе с сестри несъщи,
бе природен от втори брак.
Но чувствата му братски пак,
отваряха вратите в къщи!
Стояха лелите у нас,
от сутрин та до късен час!
А другата рода на мама...
Тя бе от Цвяткавския род.
На него аз не слагам рамо,
макар и той да бе с имот…
Понеже били тарикати,
гърчеещи се дипломати,
наежени като петли,
но искали да са орли?!
Бе друга баба ми Велика,
доброто в нея бе дошло,
от Желювското потекло.
Тя беше с друга политика!
Дори дете докато бях,
със радост в къщи им не спрях…
Особенно пък след Девети”.
Аз помня този епизод.
Не бяхме ний добре приети,
от дядо Христовия род.
Той тръгна “ТеКеЗ е” да прави
и със това да се прослави…
За свойта дъщеря и зет,
пред Партията дал обет,
текезесари да ги прави.
Но за зло или късмет,
на нож от наште бил приет
и не можал да се прослави!
И той понеже бе катил,
не бе ми като дядо мил
7/.....Зад нашта крепостна ограда,
зад каменния ни дувар,
стърчеше къщната ни сграда,
край нея с плевня и хамбар…
Разделен на три бе двора:
в най-северната бе обора,
най-южната ни бе харман,
в средата къща и сайвант...
И всичко беше оградено,
минаваше се през врати.
Вода през двора ни шурти…
Градинка малка.И зелено!
С покрита порта и врата,
общувахме ний със Света.
Навътре в двора, зад асмата,
стоеше родния ми дом.
По стълби стигаш судормата,
която бе широк балкон.
Оградена с пармаклъци,
украсени с бръмбазъци,
на всеки чап с дебел дирек
и пръстен под червен и мек.
Тавана селски гредореден,
за детски люлки със места,
а и за птичите гнезда…
Живота ни бе там изведен…
През лятото тук беше хлад…
Живеехме като в палат!
След десет стълби, в судормата,
се виждат къщните врати.
На запад беше “Одаята”,
на север- в “Къщи “ визаш ти.
А стаята ни за багажа,
от в “къщи” мога да покажа.
А “Занцата” бе, с “черен “ вход…
И през прерязания под,
по стълба слизаш във мазето-
или с в нашия таван…
А там бе свят неподозрян…
Със вино, лахна и мезета!
А на тавана във праха,
бе скрит Музея на рода!
Наредбата ни беше проста,
дори не спяхме на креват.
Легло стоеше в нашта “гостна”,
а там се влизаше “чат-пат”…
Софрата слагахме в средата.
край нея сядаше родата…
В стената бе вграден долап,
миришещ все на топъл хляб.
За чергите -добра мусандра.
А пода бе постлан с хасър,
а той бе от червена пръст…
Бакърника бе като в мандра.
Огнище имахме и пещ…
Икони две, къде да спреш!..
Красиви дни тогава бяха.
Сега света се измени.
Тогава печките бумтяха
и шетаха край тях жени.
И зиме, вечер край кюмбето,
израстваше със дни детето.
Със песни приказки и смях,
прогонваше се детски страх.
Чрез празниците и хората,
чрез всеки селски ритуал,
къде разбрал, недоразбрал,
напълваше ти се душата!
И бавно, просто, пласт след пласт,
живота влизаше у нас!
Годините, край мен растяха.
Протягаше се моя път.
И злите сили още спяха.
Далечен беше и Светът.
Реална беше Синевата.
А с Добротата ние в сърцата,
растеше мъничкия свят,
във който вишните цъвтят
и лъха топлина от мама.
Живота като във игра,
с добри другари и сестра,
се спря на татковото рамо!
И всеки в този селски свят,
ти чувстваш като роден брат.
Събирах сили край реката,
от къпане и рибарлък,
със възрастните и децата,
аз често правях ортаклък.
Но приказките на мъжете,
аз предпочитах и пред двете...
И сам със ножица в ръка,
изрязвах букви, ей така,
и без школото да прескоча,
аз вече можех да чета…
И тъй навлязах във света
и тръгнах , в пътя си да крача.
Със Хитър Петър, с Насрадин,
аз ставах вече селски син!
Минаваха така години.
Не виждах призраци в света.
Гребяхме житото със крини,
отсявахме за семена.
С джумбиши и със тежербета,
оряхме нивите в полето.
Насам-натам, примък-отмък,
затваряме света си в кръг…
..Но взеха хората да спорят,
велики сили да делят.
И страстите поеха път.
И взеха да не си говорят!
И онзи селски пасторал,
заскърца, както си разбрал!
Щом звънне селската камбана,
тържественно във “до-минор”
Туй значеше, че има рана,
че смъртта е в нечий двор,
че някой старец от селото
е сложил своя кръст на злото.
Или пък някой неживял,
до тука пътя си е спрял.
А щом забиеше мажорно,
задъхана в привечерта,
жените стъкваха жарта,
прикръствайки се най-покорно
и в чест на някой свят човек,
живота правеха по-лек!
И там една шетня захване;
мъжете точеха вина,
напущаха жените стана
и пъргавите вретена.
Обличахме премяна нова.
И баницата бе готова!
И пак пред старата софра,
за час ни празника събра!..
Не бяха празниците много,
на пръстите ми се броят!
А делници, под път, над път
и все в очи те гледат строго…
С горчилки и със сладък плод,
това бе селския живот!
А думнеше ли на мегдана!
Затропаше ли се хоро,
във къщи никой не остане.
Прегърнат се добро и зло!
Моми и момци като птици,
играят хора, ръченици.
А всички старци от страна.
одумват не една жена
и гледат кой ще хване “баша”,
къде се крие любовта!
И в спомени за младостта,
се връщат наште аркадаши!
А кръшния момински смях ,
бе малък празник и за тях!
С кикотене акордеона,
надсвирваше писклив кларнет.
Цигулката стои на трона...
Ликува тъпана напет.
Тресе се живата верига…
Възсторга вътре се надига.
Пресипват всички гласове!
Блестят носии, цветове!
Танцува яростно народа.
И цялата земя трепти…
На теб сърцето ти тупти
и славиш цялата природа!
О, скътал съм тоз спомен мил,
от късна есен до април!
О, селото е днес пустиня!
Със избеляли цветове!
Без вкус, като презряла диня,
забравено от векове.
Във него само стари хора,
стоят под сянките на двора…
Като посечено с калъч!
Не чуваш нийде детска глъч!
И селското ни училище,
затворило врати мълчи.
И злите слънчеви лъчи,
се гонят в пустото хорище!..
Не само в моите очи,
трагедията му личи!
8/ Аз тръгнах с радост да се уча.
На седем станах първолак.
И книгите аз заобичах,
от много мъничък хлапак.
Не се наложи да се крия ,
под селската си антерия,
защото аз не бях глупак,
събирах ум, от мрак до мрак…
И тъй в четирдесет и първа,
учител ми стана Манол,
драгойновец, с мустак набол.
Жена му пък ни бе “етърва”,
доведена от Казанлък.
Той бе балкан , а тя фастък.
Аз гледах във очи Манола.
За мен той беше малък бог.
Държа го и днес на престола!
За мене той беше боен рог!
Сега аз знам, не ми се струва,
от Тебеце, че боледува…
Жена му после взе и нас.
След нея ни поеха други…
И всички бяха с нас добри.
Не помня всичките дори.
Но имат те пред нас заслуги!
Въвеждаха ни във света…
Тук искам да ги почета!
Щом срещна днес съученици,
си спомням тия времена,
когато като малки птички,
кълвяхме всички семена.
Мечтаехме да сме в простора,
но срещнахме живота в двора.
И радвахме се от душа,
щом стъпехме на стремена.
Най-чистата ни детска дружба,
в училището се роди!
И надживяла сто беди,
остана цял живот на служба!
Щом дружбата не си предал,
напразно ти не си живял!
Със Желя, с Ванча и с Драгана,
започнах да се уча аз.
Но най-добър приятел станах,
с сина на чичо Атанас.
Ний с него бяхме неразделни,
във времената вододелни…
И още дълго след това…
Ний бяхме на една глава,
с еднакво пъстри лудории,
С еднакъв поглед към света.
прескачали сме през плета,
зад него нещо да открием…
Той своя път намери там,
а аз съм все насам, натам.
9/ Бащта ми още млад мъж беше
и трепеше се като луд.
Сам сто и петдесет орешее
Със рало дървено и плуг.
Деня го сварваше в полето
и там оставаше до мрак.
Преспеше в селото и пак…
И така по цяло лято!
Търчахме всичките нии, без спир!
И нямахме покой и мир…
Със труд бе лятото богато!
Поливахме го с наща пот!
Такъв бе нашия живот!
От слуховете за войната,
тук замириса на барут.
И вълчи вой смрази селата.
В душите селски легна смут…
Мъжете викнаха в “запаси”…
Това го зная от баща си…
Това не бе на радост зов,
а не бе и начив нов !
Бедата идваше от странство.
Там вече водеха война.
Напечено и тук стана`…
Заскърца селското стопанство!
Остана майка ми сама ,
В имота ни и у дома!
Очаквахме, че след Девети,
живота ни ще стане лек.
О, крути мерки бяха взети ,
но не за селския човек!
Нетърпеливи и препрени,
очаквахме добри промени.
Очаквахме живота чист,
но Свободата бе на лист…
А всичко беше бъркотия…
Създаваше се нова власт,
разбра се после, с вълча пас,
а нямаше и оправия!
Посредственото вдигна ръст,
с убийства, арести и мъст!
Тогава влезнахме в войната,
германците да набъхтем.
И да измием с кръв петната.
Чефте пищов на гол корем!
Руснаците дойдоха гладни,
със комисари душевадни…
Притиснаха ни да не спрем,
докато паднем по корем…
Наложиха ни реквизити,
Настана данъчен терор.
България тръгна със зор,
по пътищата неоткрити.
Дори и цигански пирон,
тук се продаваше с купон!
И както е след всеки празник,
Мъхморлука ни хвана.
Дойдоха делници омразни,
в разграбената ни страна!
За своя собствена изгода,
пред нас изкормиха народа.
И ограден с бодлива тел ,
народа беше се оплел…
И като стадо от хайвани,
подгонено със дълъг прът,
ни гонеха по стръмен път
след нас пак тичаха тирани!
И ей така със много зор,
натикаха ни във обор!
Не тръгваха напред нещата.
Провлачихме се по корем,
трохите взеха от торбата,
не ни остана да ядем!
Превикваха ни в общините,
натирваха ни по горите…
А данъците при това,
растяха бързо, на глава!
А пък и майката природа,
се стисна, нищо не роди!
И с Марко Тотевски беди,
едва живееше народа!
Снижи се хоризонта чер…
От турско стана по-бетер!
Говореше се за колхози,
съвсем по руски образец.
И селските идеолози,
плетяха ни трънлив венец.
Отвориха в душите рани,
със общоселскити казани…
Слуха за общите жени,
мъжете селски най-рани.
Не си отстъпвахме имота,
та той е хляб за челятта?!
И живинките край плета,
най-близки са ни във живота.
Животни, ниви и човек,
са свързани от памтивек!..
Да вземат кравата и вола.
Събираното цял живот?!
За някаква идея гола,
не дала семена и плод?!
И с тая мъка на сърцето,
не искахме ТеКеЗеСе -то!
Да седнеш ти на общ казан,
От комисарите обран?!
С проблеми ти до сутринта си!
Не спиш до първите петли!
По цял ден шишкат те игли…
На всичко във света се въсиш.
Прераждаше се този край,
наречен вече Първомай.
О, беше вододелно време.
Застанахме на кръстопът.
Не знаеш кой път да поемеш
Да тръгнеш ли или да спреш?
Във мъртва хватка те затягат…
Или те карат със тояга…
И впрегнатия като вол,
мечтаеше за хляб и сол!
Подкарваха ни през просото!..
Но ралото не стана плуг!
От крастосания сърп и чук,
ни стана жизненно теглото.
О, и майтапа настрана,
тунела бе без светлина!
А и за братята руснаци,
говореше се в този край.
Нали ни взеха за ортаци?!
Посрещнахме ги в Първомай…
Не се оказаха авери.
Те бяха просто мародери.
И вместо Дядо ни Иван
.Дошла бе тук пияна сган
Говореха, че край Марица,
избивани били без съд,
щом с алкохола си не спрат
и офицери и войници.
Един драгойновски авер,
бе бит от тяхен от офицер...
10/ И през четирдесет и пета,
След жътвата, през есента,
направеха Текезесето,
най-първото във областта!
Хванаха трийсеттина души
и общия казан запуши ,
край скупчените фукари…
Събраха всичко във зори,
воловете и оралата.
И сложиха ги под сайвант…
И сложиха пазач с “Наган”…
И нарисуваха звездата!
За хората туй бе сеир!
Но страшното бе по-подир!..
Съмненията ни не спряха,
страха в душите се стаи.
А стреса всички изживяха,
от сложените букаи
Имота си те бяха дали:
коли, волове и копрали…
И в опустелия им двор,
бе минал сякаш страшен мор…
Душата им се разбунтува,
не тръгнаха ли на провал?!
Туй право кой им беше дал?
Децата си, как ще очуват?!
И в есента, по късен мрак,
вземаха си нещата пак!
Взема си всеки свойте крави,
във тъмнината на нощта.
И сбърканото се оправи…
Но кратичко, до сутринта!
Нима така ще ги оставят,
каквото искат да си правят?!
Не можеше по този път,
към комунизма да вървят.
А спуснатата деректива,
не можеше така да спре!
Във блокове ще се оре,
а не на собствената нива!
И всичко се реши за миг,
когато заигра камшик!
Събираха те безимотни
и други лумпени, боклук,
сакати, криви и самотни,
не хващали ни сърп ни чук!
Сред тия първи комунисти,
бе пръв и моя дядо Христо…
Пред всички той бе дал обет,
да вкара тук и своя зет!
(Тук става дума за баща ми)
Защото бе човек с имот
и уважаван цял живот.
Той да запее с тяхни гами,
и да даде за песен тон
и тъй да стане еталон!
Понеже той бе най-имотен
и беше мъж с авторитет.
Плана им с него бе страхотен,
затуй го тикаха отпред.
Вербуваха го за примамка,
за давещите да е сламка!
И като вързано мюре,
да бъде в тяхното гюме!
Но той решително отказа!
Но тия синковци мъстят,
не можеха без зло да спят!
Те бяха истинска проказа!
Аз знаех си ,че някой ден,
ще се изпречат и пред мен!
А бяха смутни времената.
И който не вървеше с тях,
го сваляха от стремената,
Преписвайки му смъртен грях!
И хич не се церемоняха.
За злото те готови бяха!
На сред пътя те ще те спрат
и с нокги ще те одерат!
А лепнеха ли ти петното,
измиваше го само кръв!
А туй те вършеха със стръв!
Те бяха демони на Злото!
О, просто да не дава Бог,
да си в ръцете им залог!
И… почнаха да ни тормозят!
Виновни бяхме без вина,
че яки волове ни возят,
в обърканите времена!
Че имахме имот в наследство,
че бяхме в труд от ранно детство.
От първите петли до мрак,
у нас не се подгъва крак!
В туй беше нашта мелодрама!
Със туй било и не било!
Живота ни стана тегло,
неволята ни по-голяма!
И днес се сещам със тъга,
за тия страшни времена!
Баща ми беше арестуван.
И бе изпратен във Града
А там какво бе правен –струван,
Не съм го питал до сега!
На косъм той се бе разминал,
със звяра зъл пред него зинал!
Извадил просто бе късмет…
Оставили го на отчет…
И така му се размина.
Но стана селския кулак!
От всякъде бе гонен враг
и от народ и от родина!
А аз бях неговия син…
От враговете им –един!
Аз не престанах да мечтая.
Притихвах някъде навън
и път през облаците правях,
осъществявах се на сън…
И по луната и звездите,
чертаех кривата на дните.
Болезнено ревнив и горд,
аз бях на чувствата си лорд!
В прераждането на Земята,
аз търсех своя собствен дял!
При първия петел пропял,
аз чаках знаци от зората!
И аз така останах слят,
със този мой измислен свят!
Стоях навън ,далеч от всички.
Аз предпочитах да съм сам!
Дружах с животни и тревички.
Изграждах тайно своя храм.
Аз не обичах Обществото,
за мен то беше дом на злото.
Аз търсех ненаселен кът,
мечтите ми да разцъвтят!
Аз сили в себе си намирах
и бях като войник на щрек!
О, трябваше да съм Човек!
Утеха в книгите намирах!
Понеже съм израснал “Лъв”,
стремях се все да бъда пръв!..
Аз бях мечтател романтичен,
един неосъзнат поет.
Едва дванадесет годишен,
Аз тръгнах с римите напред.
Заславих слънцето, звездите,
заравях нос и при предците.
И както вече си разбрал,
дори до днеска не съм спрял!
Започнах с повод прозаичен,
в съперничество със един
не много умен майчин син!
От всички бях напред, “отличен”!
И без да искам,ей така,
Пегас във мен се окопа!
Така аз влязах във нещата!
Аз мразех хорските сплетни!
Хвърчах високо над земята.
Живеех в своите мечти.
Но често между двата бряга,
аз от живота бях разтяган…
Не можеш да не разбереш,
не не хвърчиш, а ходиш пеш,
че чужда истина в живота,
не може твойта –да смени,
защото ще ти измини
и ти ще бъдеш Идиота
и този, който ще скърби…
Не следвай чуждите тръби!
За мен най-важното в живота,
бе думата и чесността.
А другото-нюанс на Злото,
във двора заден на света.
Презирах долните интриги.
За окованите с вериги,
аз винаги до днес скърбях.
За справедливост се старах.
Наивно вярвах във Доброто,
очаквах то да победи,
но туй ми носеше беди
и бях под удара на Злото!
Мечтаех си за земен Рай,
Но бях във ада то се знай!
Аз вярвах, че ще Го намеря,
макар на края на света.
И чуках по закрити двери,
без надписите да чета!
Надничах и от любопитство,
но да не се наричам Христо,
не съм го правил до сега,
превивайки на две снага!
Със моя героичен романтизъм,
аз търсех, както търся днес,
единствено, човешка чест,
дори и с доста фанатизъм!..
Но с времето и аз разбрах,
какво е да живееш в страх…
И този страх у мен остана!
И спътник ми е до сега.
Дамоклев меч бе на тавана,
реален повод за тъга!
Дълбоко в мене той остана,
като една дълбока рана.
И сложен бе, като печат!
И ме преследва в този свят!..
Но беше той и моя тласък.
От него аз стоях на щрек
и от това станах човек,
излъскан винаги до блясък!
Макар, че в ада му горях,
сега ще му благодаря!
11/ Ще спомена за двама души,
един мъж и една жена,
които в детството си слушах,
в онези първи времена!
Омайваше ме кака Гана.
Душеприказчик тя ми стана!
И днес е в моята душа.
За нейни приказки тъжа!
А другия от махалата,
бе Гьорги Въцов, наш съсед.
Той беше смешен и наглед,
но смях му раждаше главата!
Той беше истински артист,
роден си бе за хуморист!
Ний зяпахме по кака Гана,
в затоплената одая.
Тя бе вълшебница голяма,
тестото месеше с мая!
Разказваше ни за юнаци ,
достигнали луната с каци…
За злия Гений и Везер,
раказваше ни тя без спир…
А времето за нас бе спряло.
Макар, че бе припаднал мрак…
Ний молехме я пак и пак.
Тя бе вълшебно Огледало!
Със тия приказки в нощта,
ний опознавахме света!
А Въцов беше нашта Чичка,
той бе останал без момче,
в Балкана с нас да се боричка
и кравите му да пасе!
Той идваше със нас в Балкана
и с нас до край дете остана.
Той правеше от всичко смях.
От него римите познах!
Говорехме на разни теми,
той бе изкусен разказвач.
На психиката познавач.
Любим на малки и големи.
О, аз го помня все такъв,
той вързваше и нас на връв!
И аз така набирах опит.
И доста работи разбрах.
Видях как хората се топят,
от завист, злоба или страх.
Разбрах, че Правда няма тука,
че е доброто на боклука!
От братство –няма и следа!
Че просто няма Свобода!
Морала пет пари не струва,
че всичко е една лъжа!
Че Злите здраво ни държат!
Човещина не съществува!
И само, който е на власт,
е фактор някакъв за нас!
О щом ти стъпят на фасона,
на всички ти си озлобен.
Злопаметен си като слона.
От злобата си заслепен!
Ортак на Дявола ти станеш,
рогата му дори ще хванеш,
щом яд от вътре те яде…
Вървиш , не знаеш накъде?!
И все си правиш тънки сметки.
И все се смяташ изигран.
Дребнавото е в едър план.
От интриги правиш плетки!
Напрягаш чувства и акъл
и ставаш все по-зъл и зъл!
В една такава обстановка,
не можеш да растеш без грях.
Когато всичко е уловка
и криеш чувствата си с смях!
Когато всички обещават,
но нищо никога не дават…
И все си за зелен хайвер…
И от живота си по-чер!
Проклинаш свойта орисия!
От другите щом те делят!
И щом за тебе няма път!
Не виждаш свойта оправия!
Усмихнатите под мустак,
те правят вечно на глупак!
На никого не съм се слагал.
Не съм бил безгръбначен аз.
От отговорност не съм бягал,
о чаках своя звездин час!
Излезнах смело от кишето
и станах член на С.Н.М.-то.
За малко бях и “Пионер”…
И станах с тях ни бял ни чер.
С маята им не бях подквасен,
но аз към тях се приобщих,
с делата си и с моя стих.,
да мислят, че не съм опасен.
Макар и малко настрана
се включих в техните звена…
ГЛАВА ВТОРА
Ученик във Първомай/
Отидах в Първомай да уча,
в гимназията да клася…
И дипломирах се с “отличен”...
В живота взех да се глася!
Четирдесет и осма беше.
И работата не вървеше.
Но тръгна моята следа,
пеша, от село до града…
И в шарената си торбица,
събирах опит и акъл…
Мечтаех си в живота зъл,
да имам хлебец и чорбица!
И силно си мечтаех аз,
Да яздя някой ден Пегас!..
И в тая моя “алма матер,”
равнявах се по първенци!
Аз гледах пишещите братя,
със ореолите с венци!
Бях слушал доста от отдавна,
за пишеща плеада славна…
И аз със свойте стихове,
разнасян бях по класове.
Това бе мойта първа гара,
в пътуването към света.
И аз оставих там следа,
на младостта си във разгара…
Не бързешком, като след дъжд,
във Първомай аз станах мъж!
Там не след дълго се наложих.
Училището ме прие.
Кръстосвах пътищата божи,
със дяволите в исие.
Преписваха се мойте песни…
И ставаха все по-извесни.
Разнасян бях по класове,
със “за” и “против “ гласове…
Бях славен, като първенците,
като такъв и бях приет.
Набирах точки за “поет”.
И бяха ми щастливи дните.
Не се разплух от суета!
Бях най-свенливия в света!
Бях благодарен на Съдбата,
че ме заплете в стихове,
че бях от пишещите братя,
че има кой да ме чете!
Със стихове и епиграми,
възхвалях и лекувах рани,
във този поетичен Рай,
наскоро кръстен Първомай.
За мен легенда бе РеПеТо.
Пангъгата почитах аз…
И си мечтаех за Пегас…
И ми примираше сърцето.
Аз псевдоним си бях изплел,
нарекал бях се ХЕКРЕДЕЛ…
Хекредел е съкратено,
от всичките ми имена.
Във сричков ребус е стъкмено,
като във истинска игра…
От ХРИСТО беше взето ХЕ-то,
от КРЪСТЕВ пък извадих КРЕ-то,
а сричката последна ДЕЛ,
бях от ДЕЛИИВАНОВ взел…
И така бях популярен,
с поетичен псевдоним.
Със него тръгнах за Олимп,
и още съм му благодарен!
Напомня ми той и сега,
за тия първи времена!
Аз станах с него популярен.
Отличник пълен.Първенец!
Цитиран често и повтарян.
Корона носех на творец!..
Премрежвах поглед, надълече…
И тази роля ме увлече
и аз със нея заживях...
С поезията се хванах!
Но жаден бях и за наука!
Попивах казаното в клас
и бях готов аз още в час!..
Не хвърлях нищо на боклука.
И само с мъничко обков,
в науките си бях готов!
Засвирих Верди, с мандулина.
На старо купих инструмент!
Но през последните години,
на свирката не съм авер…
Града ми беше интересен.
Живота ми –желан и лесен!..
Аз още като ученик,
спортувах като, гимнастик.
Не търсех във това изгода.
Играх по градски тържества
Да забавляваме народа!..
На Делчев в хора даже пях
и свои стихове четях!
На Коледа, щом свърши срока,
затичвахме се през глава,
държейки южната посока,
да се завърнем у дома!..
Там бяхме ние най-щастливи!
Развявахме свободно гриви!..
Ваканцията бе за нас ,
по-късичка дори от час!
Подготвяхме си вечеринки,
с театро и със смехове…
И селото щастливо бе!
Не бяхме жълтите стотинки!
И после дълго след това,
стояхме в хорските слова…
През май, щом цъфнеха липите,
Омайваше ни аромат,
възкръсваха у нас мечтите,
към село тръгвахме на път.
Окичени с цветя и рози,
ний крачвахме по коловози,
докато дойде в едър план,
Драгойновския ни балкан…
И тука в родното ми село,
омайвеше ни Пролетта.
Ний бяхме пъпа на света
и следвахме мечтите смело...
Живеехме на воля тук,
като пернатите от юг!
И хвърлил селските потури,
в торбата слагах малко хляб.
И в къра срещах лятни бури
И пот по нивите ни лях!
Такова беше мойто лято,
до болка работа позната!
По жътва копан и харман,
аз често виках и “Аман”!
Аз всеки ден бях на полето.
Със книга вечно под ръка…
Деня се влачеше така…
А нощем гледах по небето,
недостижимите звезди
и търсех тайните следи!
О, сутрин колко ми се спеше?!
Със мъка идваше Деня!
Щом Слънцето коси зареше,
откъсваше ме от Съня!
Не знам с какво да се похваля ,
щом хубавото се разваля!
И недоспал и уморен,
протягаха ръце над мен.
Не съм го писал в стиховете!
На огън як се пържех аз
И над това аз нямах власт.
И все пресмятах часовете!
И така от много млад,
на трудностите станах брат!..
1/ През петдесетата година,
по старому бях в пети клас.
Вихрушка покрай мене мина
и аз останах без компас!
В душата ми гъмжаха рими.
И вътре бе неповторимо!
И в мен без нищо, ей така,
растеше мирова тъга…
Аз затъгувах, но защо ли?!
Не виждах светлина отпред?!
Въпросите сто, но без ответ?!
Кому и как да се помоля?
За всичко туй не бях готов?
И срещнах... първата любов!…
Във детството си бях се влюбвал
и влюбвали се бяха в мен,
но своя ум не бях изгубвал.
От огън аз не бях горен!
Не знаех, че да заобичаш,
не значи с туй да се развличаш,
а в адски огън да гориш!
По цели нощти да не спиш.
И като кученце да тичаш…
Да те разкъсва любовта.
И щастието на света,
За тебе да не значи нищо!
О, искаш ли да станеш мъж,
влюби се ти поне веднъж!
Аз срещнах там едно момиче
и с него първата любов!
И тъй безумно заобичах-
щом чух нечувания зов.
Непълнолетни бяхме двама,
от там дойде и нашта драма…
Тя бе по-малка и от мен,
а аз –ни дечко ни ерген!
Но любовта бе романтична!
Аз с нея просто станах мъж!
Порастнах бързо изведнъж…
Не бе и с нея по-различно…
За нас се промени света !
Застрадахме със любовта…
Тя в мен за цял живот остана :
измислена или пък –не!
За гърлото така ме хвана,
пред нея бях на колене!
Монтеги срещу Каполети!
Дилемата от векове!
Един нещастен порив пръв,
от който бях ранен до кръв!
Тя заживя със стиховете,
но не и в този груб живот.
Тя не получи своя вот,
омачкаха я като цвете!
Изстрадана любов до край,
най-истинската в Първомай!
Не позволиха да сгрешиме!
Намесиха се между нас!
Окалено бе мойто име…
Посяха мъка между нас!..
Партийния учител Дяко,
започна срещу мен атака!
Той беше фактор в Първомай,
на дружбата ни сложи край!
Издейства бащина забрана!
Намразих този дърт ерген,
той бе един клюкар за мен!
В сърцата ни нанесе рана!..
Към този мъж над петдесе,
омраза още ме тресе!
За моята любов голяма,
аз по-натам ще спомена…
О, не че тука място няма.
Тя пламна и така остана!…
По-късно ще ви запозная,
от ада как попаднах в Рая!
И там свидетел ще си ти,
че мъката ми се плати!
Тогава там ще стане ясно,
че този огън е горял
и все таки е оцелял!..
“Не се гаси туй що не гасне!”
Така е писал друг поет,
в годините, дълеч напред….
2/.А пък живота си течеше.
Не можехме да не ядем.
Под камък Злото ни не спеше.
Напъвахме се да не спрем!
Живота беше немотия,
със много кал и със помия.
А даваха за песен тон?!
Раздаваха ни хляб с купон.
Обути с гумени цървули,
ний газехме по пътя кал…
Такъв бе общия ни хал.
Стихия тъй ни обрули!
О, в този зъл водовъртеж,
на завет можеш ли да спреш?!
И Господ ни наказа с суша.
Земята нищо не роди.
И тъй затънахме до гуша…
Събраха ни се сто беди!
Притиснаха ни със наряди,
данък ниви, данък сгради:
месо и вълна и яйца!
Пищяха гладните деца!
Копувахме си хляб с купони!
Растеше Черния пазар.
Завързаха ни със юлар!
Натикаха ни в глухи зони!
Щом исканото не дадем,
рискувахме до тук да спрем!..
Сърдити бяхме по полето .
Проплака целия народ.
Не искахме Текезесето,
със него ли ще вържим плод?!
Нима имота ще прежалиш?
Сивушка, Белча да не галиш?!
И там на общия казан,
ще седнеш ли със Гол Хасан?
Изгубваш почва под краката…
Не знаеш как ще я сгрешиш…
А ... на това да се решиш?…
И се зажалваш от Съдбата!..
Но все пак знаеш, щеш не щеш,
пешкира , ти ще опереш!
Щом искат бащината нива,
ти ставаш все по-зъл и лош!
И във душата ти ревнива,
за радост в нея няма площ!
Сърдито ходиш по полето
и мълком псуваш Текезето.
И с неразрешимото гайле,
не знаеш просто накъде?!
И засумтиш по цели нощи.
Не можеш дълго да заспиш.
От мъка тежко се потиш
и така настръхваш още…
Сърцето цял ден те боли.
О, на къде се питаш ти!
Привикваха ни в общината.
Съветваха с добро и „зло”…
Изправеха ни до стената,
и питаха :”Сега какво?!”
И щом започнеш да им мрънкаш,
изритваха те бързо вънка.
На другия ден, щеш не щеш,
пак същото ще понесеш!
А щом не влизаш във колхоза,
за тях ти ставаш класов враг,
до Белене ще стигнеш чак!..
До край така ще те тормозят!
И ей така един след друг,
ни удреха със сърп и чук!
2/ И селяните от селата,
вземаха селските торби
и тръгнаха по градищата,
да търсят залък и пари…
И татко ми с торба на рамо,
остави ни начело с мама
и тръгна за Димитров град,
неволите да го кълват!
И тъй по градските строежи,
баща ми бе немил -недраг,
от рано утро та до мрак…
Не млад, но тръгнал със младежи!
Оставен гол и без имот,
той тръгна в новия живот!..
Той слагаше в торбата лука,
сланината, самуня хляб,
И тръгваше в зори да чука,
до съботата след обяд…
Копаеше с копач канали,
градеше мостове и зали…
Опъваше тютюн качак,
от утрото, та чак до мрак…
И в съботата с камиона,
когато свиреха отбой,
прескачаше до в къщи той!
Макар преследван от закона,
но нямаха над него власт.
Той беше нужен и в “Марбас”!
Препираха се Текезето
и службите в Димитровград,
мъже им трябваха в полето,
тревиви ниви да орат.
А трябва и да отбележа,
без тях не можеше строежа!
О, никой клона не сече,
беля да си не навлечe
и задника си да опази…
Не бяха селените в страх,
защото спореха за тях!
С тях бяха градските “Гавази”!
И спора се за тях реши,
гурбета им се разреши!
Изпразниха се селски къщи.
Огнището огасна в тях.
Престанаха да се завръщат.
От село бягства доживях!
И зачервени от сълзите,
не виждаха напред очите…
От камиона със мъже,
провисваше като въже,
нескриваната селска мъка!
Борбата ни на тоз етап,
бе просто за пърченце хляб!
Претърсваше се орталъка!
Разделяше се този свят,
на частите си: стар и млад!..
Таман навлизах във живота.
И с трудностите бях на “ …”Ти”…
Със щурм превземах всяка кота,
открехвах хлопнати врати,
пресмятах свойте придобивки,
по пътищата с много свивки,
в една безмилостна война,
за свое място на света!
Търпях презрителни усмивки,
пред спънатите колела…
Бях в зъбите на Завистта,
която хапе без почивки!
В борбата на живот и смърт,
бях длъжен да съм най-добър!
3/ През май на петдесет и втора,
бях с диплома от Първомай!..
Изгубих първата изгора…
Не си създадох земен рай!..
Макар, че лаврите обирах,
и най-добре се дипломирах…
Отличник бях...Но накъде?!
Кой път и мен ще отведе!
Коя посока да поема?!
Въздушни кули си строях
и просто ме обхвана страх!
А средства от къде ще взема?
Напразно всичко е ,уви!
Щом в джоба нямаме пари!..
Степендия не бих получил.
Нали бащта ми бе кулак…
Дори да ми дадат да уча!
До гроб ще ме преследват, чак!
А средства от къде ще взема?!
Туй беше безнадеждна тема…
При класовия им подход,
за мен в живота няма вход!
И затова се амбицирах
и най отчаено реших,
че няма да съм плах и тих
и пътя ми до тук не спира!
Тъй както до сега успях,
ще се преборя пак със тях
И в този миг дойде баща ми,
потупа ме по гръб и ми каза:
“От туй ли ще си правим драми
и ще си бъркаме боза?
Не искам тук да празнословя,
но аз със теб на бас се ловя,
че няма да останеш тук,
на всички врагове на пук!..
Замесен си с тесто по-друго
и заслужаваш, според мен,
до край да си осигурен…
Мой дълг е туй. Не е услуга!
Ти тръгвай и върви напред!
Издръжката ти е наред!
От този ден до днес, разбирам,
какво е ти да си баща!
Готовността ти да умираш,
но не да преклониш глава!
О, не затуй, че обеща ми
и не затуй, че бе беща ми,
поставям го до днес на трон!
О, на такъв човек поклон!
Не само аз го уважавам!
Той бе човека образец,
дори за мене бе светец!
И затова му подражавам!..
Той беше моя Идеал,
към който все съм се стремял!
Тук трябва скоба да отворя
и просто да ви обесня,
как за “бележка” се преборих,
напред да мога да вървя!..
Помогна ми и дядо Христо…
А Кирков пътя ми разчисти!
/ Той бе партиен секретар/
И в този ръкопашен бой,
признаха ме, че аз съм “свой”.
Вземах бележката с парафа.
Покорно им благодарих.
И сили в себе си открих,
че вече съм готов за слава!
Пред тия трудности не спрях
и слава Богу, че успях!
Бях с дядо Христовото име,
наследник бях му пред света,
наверно с туй ще обясниме,
че си направи той труда,
преди за Пловдив да замина,
да уча свойта медицина,
той да ми купи нов костюм!
Не бе ми минало през ум,
такъв подарък да получа.
И без да вдигам много шум,
снабдих се с първия костюм
и тръгнах в Пловдив да се уча,
да стана войн на Ескулап
и тъй да вадя своя хляб!
Преминах всички бариери
и всички хлопнати врати
и правялния път намерих
и щастие ме осени!
Във бой с партийци и ятаци,
разбутах много копелдаци,
прескачащи от цвят на цвят,
с ръка над този вълчи свят,
че майчицата им държава,
все бди такива да не спрат,
дори за мъничко по своя път,
че после кой ще управлява?!
Какви велики времена,
тежат на мойте рамена!..
Създаваха си факултети,
така наречени “рабфак”
и с дипломи набързо взети,
прескачаха те всеки праг
и бяха първи кандидати
и със степендии брадати,
избутваха ги все напред
и без конкурси и без ред,
те влизаха във всички двери!
Създаваха за тях дворци,
защото са били “борци”,
или запасни офицери…
А простосмъртните от нас,
избутваха по сто на час!
Единствена алтернатива,
за мене бе да бъда “first ‘
Амбициите си не скривах,
аз трябваше да бъда връх!
Аз нямах право и не смеех,
живота си да пропилея…
С надеждите си към целта,
бях в подстапите на света!
И затова не хвърлях “геле”
и никога не правех “пас”
Очаквах своя първи час!
И работата тръгна, хеле!
И аз от зодията “Лъв”,
тук на конкурса станах пръв!
И тръгна мойта медицина,
да криволичи в своя път…
И аз година след година,
не чаках да ми сложат прът!
И тъй с “отличните “ оценки,
бях свързан вече със Лисенко,
станах приятел на Павлов!
Четях и учех със любов!..
И от партийната машина,
аз станах лекар полуук…
И от тежкия марксистки чук,
не ми остана перушина!
И така от трън на глог,
за бъдещето правях влог!..
4/Сега когато се обърна ,
назад към пловдивските дни,
аз с радост пак ще ги прегърна,
в щастливите си младини!
От изпитите ми, две трети,
с отличие от мене взети,
подготвях се за офицер,
марксист от Ленин по-бетер.
Останалата една трета,
загатваше за Ескулап
и то на Павловски етап,
с лисенковщината проклета!
От всички тях осакътен,
марксист направиха от мен!
Студент медик станах във Пловдив.
Това бе моята мечта!
АВТОБИОГРАФИЯ
- /роман в стихове/
От Христo Кръстев Славов
Глава 1
Аз минах свойта икиндия..
Прехвърлих топлия зенит.
И вече мога да разкрия,
зад чий гръб бях на топло свит.
И да покажа на света,
най –близките си имена.
Да разсъждавам и да питам,
напразно ли в света се скитах.
Да търся грешки и вини!
Неистините да отричам!
И в свят с измами и лъжи,
на Истината да се вричам…
И ако може,ей така,
най-умното да изрека!
Нещата често се повтарят.
Билото някога е и сега!
И спомени не се повтарят,
защото те са същността
О,казано е мъдро слово.
Под слънцето ни - нищо ново!
В Историята щом се спреш,
ти всичко туй ще разбереш
Не си най-умния, мъдреца…
От теб не почва и света
Не си избранник на света,
а показател на ветреца!
И ти си тръгнал в този път
край който близките ти спят.
О т всичко ти вади поука.
Надявам се да разбереш.
Че иначе ще сгазиш лука
и цял живот ще ходиш пеш!
Дори в живота да успееш,
ти знамена недей да вееш,
че най- успешно на света,
намира почва завистта.
И тя е силна и жестока.
Размазва те като муха.
Не се стъписва пред греха.
По-жизненна е от порока..
Защото тя се ражда с нас
и е до сетния ни час…
Със демагогски идеали,
са мътили за нас света.
Пред нищо свято не са спряли
И както аз навред чета,
със лозунги за Свободата,
с памук ни вадеха душата.
А Равенството и Честта-
са чиста проба суета.
Красиви думи за тълпата!
Не може който те е крал,
да ти говори за морал,
да ти е вътре във душата.
Човече, туй щом разбереш,
не можеш ти в калта да спреш!
В детството сме благородни.
Не знаеме какво е грим!
С вродени чувства, непреходни,
ний търсим огън да горим…
Душата детска е най-чиста,
най-слънчева и най-лъчиста…
Човека млад е посветен
и чака с трепет своя ден,
без капка корист за отплата.
На вахтата до край стои…
Готов е в пътя си до Рим,
да отстоява Свободата…
Но някой хубав божи ден,
ще стигне с разума до мен!
Сега разбирам но тогава,
когато тръгваш в младостта,
света в краката ти остава
и ти си син на Дързостта.
А и в младежките представи,
света с романтика се прави.
И всичко в него е любов.
Избранник си, Месия нов.
И всички хора ти са братя.
И всички имат своя рай,
а радостта им няма край.
И в щастие цъфти земята…
Не беше ли такъв света
и в твоя храм на Младостта?
Подмамен бях и аз, не крия,
в онези бурни времена,
да хвърлям в хората помия,
да бъркам в чуждото пране
и кестени за чужда сметка,
да вадя.Силните да четкам…
Да вярвам в чуждите слова.
Да съм доволен от това!
Да съм под чужди знамена,
във чужда нива да ора,
че ако влака изтърва,
ще гледам всичко от страна!
И щеш не щеш и без престиж!
От страх ти трябва да върниш!
Не мога аз да се оплача,
от собствената си Съдба
Избегнах ножа на палача
и минах читав през Света!
Дори за туй съм благодарен.
Макар и не веднъж ударен.
На пук на всичко оцелях,
натрупах мъдрости и грях
и ето, че и днес ме има,
Макар и скромен и нечут,
полу нормален, полу луд...
О, теглил съм ярем за трима!
Не съм бил аз единствен там
Но от това изпитвам срам!
И аз участвах във играта.
Детето с хората расте…
А Истината при децата
е като малкото дете.
Тя е най-крехка уязвима,
дори не винаги я има,
от тъмнината се бои,
но във сърцата им стои.
И трябват рискове големи,
от всичко да се защити.
И чак след време да цъфти.
И да се бори със проблеми!
Децата могат да растът,
но трябва да им сочиш път!
И винаги щом израстеме,
се пръскаме по своя път
и като вълци разярени,
жадуваме за чужда плът.
Морала често няма лоби.
И плащаме за всичко глоби!
Провлачваме се по корем,
за да живеиме в Джандем.
И с пълните си с змии пазви,
не можим да се разберем
и живи ще се изядем!
Защо ли Господ ни наказва?!
Полу разбиран и осмян,
живота ни отива зян…
Щом миниме такова детство
и влезим във такъв живот,
ний носим рани по наследство...
Кажи ми как ще найдем брод?!
Залутаме се слепешката,
самотни като във гората,
с полу завързани очи…
И туй до края ни личи.
Не знаеш кой те възпитава
и кой с теб се кудоши пак…
Загърбиш ли ти бащин праг,
потъваш в уличната лава!
А туй балканско Общество
те среща с кастрино дърво
И тъй със злото във сърцето,
наместо с детска доброта,
с горчилките расте детето
и среща лошото в света.
И в него зарасте Злодея,
то да му се опре не смее.
Макар че ние в същността
не сме най-лошите в света.
Дори сме много романтични.
Но този никакъв живот,
изражда нашия народ
и стават дните му епични!
Въртиме се в порочен кръг,
и силните ти викат: “Млък!”
Тук няма кой да те научи,
как с хората да се държиш
и как в живота да сполучиш
и как до край да издържиш!
Не знаеш нужните похвати.
земята ти под теб се клати!
Нещата ти, не си разбрал!
Мотиви нямаш.И морал!
Не вярваш в своите роднини!
Баща ти, майка ти и ти,
не плуватее в едни води…
И така от сто години
И в този омагьосан кръг,
завърташ се като в чекрък!..
Не знаем как да се родеем.
Не знаем как да огорчим.
Кога да плачем, да се смеем…
Кога да легнем, как да спим.
Не знаем даже как се страда
и как да любим до наслада…
С какво да почнем своя ден,
кога да тръгнем, где да спрем,
кому хатъра да прекършим.
И как с Балканския си рог,
да призове ме своя Бог.
Изобщо дните си да свършим?!
И ако си добре разбрал,
живуркаме си без морал!..
Дори не знаем да се бием,
тъй както става по света.
С ножове можем да убием.
Но все нападаме в гърба.
В света за чест се дуелират-
при нас убийци се намират.
И както някога и днес
търгуваме със свойта чест…
И във полето и в гората,
народа си остава сам
и често е с позор и срам.
Нима затуй сме на земята?!
Тук тачим шопското”: Оле,
Я сакам Вуте да е зле!
Аз знам,че Истината свята,
във детската душа расте.
И си остава при децата.
Наверно и тя е дете.
Тя толкова е уязвима.
Дори не винаги я има.
От сянката си се бои.
На бури как ще устои?
И трябват рискове големи,
от всичко да я защитим
Та тя изчезва като дим,
щом срещне своите проблеми.
И затова и този път,
мечтите ни, не се множат!
Докато стани ме големи
и тръгнем в прашния си път.
Ний крачим вече уморени
И могат лесно да ни спрат!
Доброто вече няма лоби.
За него само плащаш глоби
И влачейки се по корем,
не си във Рай, а във Джандем.
Ти носиш змии в свойта пазва
Навсякъде разпръскваш ят.
И стимула ти в този свят,
е туй че всекиго намразваш.
И от живота разярен,
аз знам, че си съгласен с мен!.
Аз правя тия забележки,
но корена си не сека!
Изричам много думи тежки,
но няма да се отрека!
Душата си пред вас изливам.
Аз Ганьовското в нас усмивам.
От туй сърцето ме боли,
та аз съм българин, нали?
Във Югоизточна Европа,
отвори се света за мен.
И аз с това съм зареден,
и същата дъска ми хлопа.
Но аз на родния Балкан,
сполай му казвам … Не Аман!
Не бях като безгрижна птичка.
Решавах всеки свой проблем...
Аз казвам тук, сега на всички,
и аз бях впрегнат във ярем.
Аз не познавах, що е скука,
затуй не съм и на боклука.
Аз търсех и събирах плод.
В Живота си все търсех брод…
Със прът ме вкараха в Живота.
Там с “хляб и сол” не бях приет.
А нямах и голям късмет…
Воювах аз за всяка кота.
И в тия бурни времена,
живял съм все на стремена!
Аз срещнах не една мръсница.
Отстъпих не една земя.
Изял съм не една плесница.
Сърцето дълго ме боля.
Вампирите кръвта ми пиха.
И истините ми укриха.
Ограбиха от мен света.
Набутваха ме във калта.
Аз бях във кръгова отбран,
залягах в първия окоп.
Мечтах за дажбата си боб.
И ближех всяка нова рана.
Без Бог. Със свойта самота…
Проклинах се, че съм в света!
Но детството бе романтично-
илюзия и светлина,
с картини горди и епични,
със Идоли и Светила.
Родено с моя романтизъм,
във селска кал и егоизъм,
звезда от Седмото небе,
поисках да си загребе
и цял живот да му остане,
с епичните си семена.
За тоз народ и таз страна,
аз преболях не една рана!
И днеска искам или не-
пред него съм на колене!
О, Минало и Отлетяло!
Със свои пищни знамена,
ти си вълшебно огледало,
и в мен такова остана!.
Едно угаснало огнище,
обраснало с трева хорище,
но спомен скъп и светлина,
във мен, с претенции те остана!
Ти още ходиш по Балкана,
в измислените светове
и твойта дързост ме зове,
да съм във кръгова отбрана!
О, аз изгубуния “Рай”,
все още търся в този край!
1/ От Изток щом зарозовее
и трепнат едрите звезди,
предутрото с петлите пее,
и чака ден да се роди!
И поздравен със птича песен,
очаква той да е чудесен!
След сън селото се прозя,
н глъчка селска го заля…
Железните коли запяха.
Преди да види слънчев лъч
и да захвърля света къч,
към къра всички завърва!…
И като със дебел остен,
подкараха така и мен.
А лятото свисти в Простора
Стопено времето тече.
Подгони в зноя всички хора…
Във огън хляба се пече.
Деня от мъка се изправя
и към небето взор отправя
и търси сянка , за да спре,
от жегата душа бере…
Очакво своя Разхладанчо,
о т жегата да се спаси,
деня докато прекоси.
Но там е само Кара Станчо!…
Той гледа своя летен Ад
Във който мъчи този Свят.
Но минеше ли Икиндия,
подухнеше ли малко хлад,
след истинската олелия,
събеждаше се тоя сват!…
С крила размахне в небесата,
да се порадва на житата
и ако друго не се смята,
нещата почват да спорят.
И жътвата от кръв и плът,
започва пак да се нарежда.
Дошлите си от Онзи свят,
пак работата подновят!
Възкръсва мъртвата надежда!
И все така за часове,
романтиката зарасте!
При Залез слънцето пораства.
Опашат сенките света.
Нощта ни сляга в свойта пазва...
Люлее ни до сутринта.
От тичането уморена,
се скрива цвятната Вселена,
в настъпващия синкав здрач.
А уморения орач,
разпряга в светлото да свари,
преди безшумната тъма,
да го откъсне от дома.,
Захвърля волските юлари…
От работата уморен
и той приключва своя Ден.
2/ През август трийсет и четвърта,
родих се край един Балкан
Закърмен бях с труда на кърта.
За селянин аз бях избран.
Но иначе реши Съдбата,
аз станах лекар по страната…
И стопроцентния селяк,
във София намерих бряг.
И тук се счепках със живота
За тоз живот си бях мечтал!…
И мислех си, че съм успял!,
Не съм се бъхтал със Имота…
Но ти ще чуеш в моя стих,
че аз на две се разделих!
Аз помня първите си стъпки,
на босоногото момче.
Преминалите първи тръпки…
Направеното на пърче…
Мечтаех вечно да съм нужен-
да бъда като вятър южен
и пътя ми да не е лек,
но да съм истински Човек…
И аз и моята Родина
и моя унезен Народ,
да найдем търсения Брод
и в Истинския свят да минем.
И щастие да доенеса!
О, вярвал съм във Чудеса.
И от тогава в мен остана,
надеждата за по добро…
Но белези от стари рани,
нпомнят ми за многа Зло
Аз чаках с “хляб и сол” Доброто,
но то бе все навън горкото.
И все го стигаха беди.
То в битките не победи.
О, нямаше ли го на яве,
„при мен то идваше на сън,
на прага сядаше отвън
и сплитахме десници здраво…”
А щом се върнеше Деня,
изчезваше и то с съня.
Преглъщах често и горчилки.
Крадяха моята душа.
Та риба се лови в мътилки…
Очакваха ме да сгреша.
О, как съм искал щам порасна,
да мога мутрата да фрасна,
на най-жестоката лъжа.
Макар в затвора да лежа!
Това бе детската представа…
Но щом пораснах по-голям,
разбрах, че трябва да си ням!
Макар, че туй не носи слава,
че в този никакъв живот,
е по-добре да бъдеш скот!?
И днес се виждам пред чешмата,
прегракнал с другите деца.
Кънти площада в махалата
и греят детските лица…
И тука малки и големи,
решавахме различни теми…
И след нададения вик,
свистеше топка и челик…
Туй бе игра неповторима,
запазена дълбоко в мен.
Повтаряхме я всеки ден.
И се вживявахме за трима!
И днес в безсънни часове,
пак този спомен ме зове…
В неразгаданото се взирах.
Загадките ми бяха стръв.
От любопитство аз умирах...
Стремях се все да бъда пръв.
Щом трябваше да възприема
задача или теорема,
то аз се блъсках като луд
и бях щастлив от този труд!
Със дни съм слушал разказвачи,
в дебели книги влизах аз.
От писаното бях в захлас…
Решавах трудните задачи…
И казано със две слова,
излизах с всичко на глава!
Отивах с радост на полето.
Обичах всяка жива твар.
Общувах винаги с сърцето.
И книгата м и бе другар.
Аз търсех истините в нея.
Та инък как щ е се живее!?
С душата, който не расте,
не стига Седмото небе.
Кълнях се винаги в доброто,
но в двора заден на света,
разбрах какво е самота,
защото тук царува Злото...
Разбрах, че с гола красота,
Не се живее във света!
Аз срещнах честата неволя.
Мина ми детството във труд.
Аз търсех по-голяма роля.
Мечтаех си да съм прочут.
Но срещнах хора уморени,
по кърпените селски сцени.
И полу скотския живот
Съдба на този мой народ!
Удариха ме със остена,
когато нямах още шест!
Аз помня всичко туй до днес,
с душицата си наранена!
И заради това тегло,
намразих родното село!
Намразих тия дивотии.
И този никакъв живот…
И тия селски немотии,
и този уморен народ!
И злобата му несравнима.
И грубостта, която има.
Защото впрегнат цял живот,
той тегли вечно, като скот!
Затуй, че е народ без вяра,
без принципи и Богове,
и често Дявола зове
и в него той не виждат звяра…
И аз се разбунтувах млад-
не исках да живея в Ад!..
У нас не тачат Свободата.
Все чакат милост от света!
Пречупени от дълга Пата,
надничат вечно през плета,
да търсим вечно келепира.
С отворени очи умира…
Невероятно ви звучи-
тук тегли всеки и мълчи!
По чужда свирка все играе,
нагъва постния си боб.
Теглото влачи като роб,
и все за уплаха си бае…
А нисши хора, като скот,
не стават и добър народ?!.
Не мога само с две-три думи,
да кажа туй, което знам,
за мойте извървяни друми
и за живуркането там.
Родих се аз под връх “Драгойна”,
от към страната му усойна.
Там беше моя роден дом,
не къщичка на някой гном,
а къща селска на богати.
По-късно този дом блажен,
от властите бе отчужден,
опоскан като от пирати!
И нека да ви кажа как,
обезкулачваха кулак!
3/ Не бе голямо мойто село,
във него търсех моя Рай!
От тук започна мойто дело
и продължи във Първомай...
Драгойновци туй село тачат
и могат ли все си прескачат.
Изселяните във града,
се връщат често при рода
и там на хлад покрай реката,
се спират да го почетат…
А дойде ли часа да мрат,
се връщат тук от градищата,
при корена на своя род!…
Такъв е нашия Народ!
Тук от върха на планината,
се вижда корпуса на град,
на второ място във страната,
със който после бях познат…
А литнем ли с крила на птица,
минавеме на длъж Марица
и край градчето Хаджалес,
се шири Тракия и днес…
А няма ли я маранята,
блести от Изток Едрене…
А пък от юг, като море,
Родопа стърчи над селата…
От радост секва ми дъха,
аз колчем стъпя на “Върха”
Върха е доста под хиляда,
не е Родопски първенец.
Но на полето е преграда
и е на Тракия венец…
Събира облаци в небето
и праща влага на полето..
В кристалната си синева,
издига гордата глава.
Препраща гърмовете на Балкана,
в далечните им върхове.
И цяла Тракия зове,
когато дрънне барабана!
За мен е славен и честит,
върха легенда, върха –мит!
А под “Драгойна “ и “Хисаря”,
се стелят нашите земи…
И тук Царицата и Царя,
на нож със гърците били…
И водили войни в гората,
за Робството и Свободата…
От тези древни времена,
дошли са много имена.
Царицата била Драгойна,
А Царят пък се казвал Драг,
за елените страшен враг…
И били все във битка знойна…
И както виждате и днес,
върхът е кръстен в тяхна чест!
4/ Там долу селското хорище,
събира пръсти като длан.
И като стъкнато огнище,
примамва хората натам…
Река Кайлийка се протяга
и все на изток бързо бяга
и от високия Бял бряг,
се кичи със върби и злак.
А успоредно покрай нея
и “Главната” натам върви,
към мойто минало, уви,
а и към мойта “епопея”…
Там беше моя бащин дом ,
във, който влязоха със взлом!
И в този двор бе нашта къща,
на дядо ми Дели Иван.
Аз в сънищата там се връщам,
под гредоредия таван
О, не за радост и утеха,
най-скъпото със взлом ни взеха…
Директора когото знам,
един човек без чест и срам,
се впусна във саморазправа,
на всяка логика напук,
удари ни в сърцето с чук…
Горчилките му тежки пих ,
и го проклинам в моя стих.
Не искам да си отмъщавам,
но искам да го спомена!
Присъди смъртни не издавам,
но помня цялата злина.
Дома ми стана училище…
...Изгасна моето огнище!
Изритани от дом и двор,
за нас позор, за тях простор
и точен удар във сърцето!
И с благородство при това,
отсичат нечия глава,
но пък във “ полза”на селцето?!
И така без много зор,
вземаха бащиния двор
И така изритан вече!
Намразих всичко покрай тях!
Приех да работя дълече.
Но тук се връщах щом заспях!
И продължи така с години!..
Но се намериха причини,
тук да се върне моя път!
Макар, че бях разочарован
и бях се закълнал, до гроб,
да бягам, като от потоп,
от селските сплетни отровен...
Но пак във селския покой
се върнах в един летен зной.
Намерих старци и старици,
едва пристъпващи навън.
Заложници и мъченици,
като от някой гаден сън!
Във бурените избояли,
съмненията бяха спряли
и те от змийските гнезда ,
пресмиваха се на света!
А и една световна скука,
провлачваше край тях черва…
Не можех да се отърва,
че Старостта царува тука!
Макар,че бях извикал:”Стоп”
не влизам пак във този гроб…
5/ А помня времето когато,
кипеше в селото живот.
Успешно спорехме с Съдбата
и даваше труда ни плод.
И на плащада пред чешмата,
събираше се махалата,
гъмжеше просто от деца.
и нас ни грееха слънца…
Захласвахме се по луната.
Брояхме едрите звезди…
О, има разлика, нали!?
Аз бях тогава от децата.
А сега и аз съм стар,
със тия старците барабар!
Тук някога ний бяхме братя!
Изпаднехме ли във беда,
отивахме при някой “батя”
и стъпвахме пак на крака.
И после му благодаряхме,
копахме нивите, орахме…
Сами ний правехме добро…
Във празник тропахме хоро.
Събирахме се на сединки.
Момите трупаха чеиз.
И всички бяхме с порив чист.
О, имаше и тъмни сянки!..
И ей така без суета,
живеехме си на света!
А днес е скъсано хорото,
в трева е селския мегдан,
старее истински селото.
Деца не срещаш в едър план!
И както селското хорище,
пустее нашто училище…
И нявга китното село,
не е каквото е било…
То бавно ден след ден умира!
То няма вече жизнен сок.
Нима наказал ни е Бог?
И неговата милост спира…
Сега пак имаме Имот,
но селото е без народ!…
6/ Аз ще ви срещна със Родата…
Да свърша с нея бих желал.
Да разберем за кръговрата,
във който съм се завъртял….
Пред вас бих искал да разкрия,
прадядо ми е бил Делия.
За него се разправя тук,
че гонил турците с колнук!
А баба ми Дели Иванка,
пред къщи спяла със тюфлек
и с нож под женския елек…
Самата тя била бабанка
и на своя буен мъж,
помагала е не веднъж!
Баща ми беше чорбаджия
и имаше добър имот,
наследник беше на делия,
със потекло от знатен род.
Не помнех моя дядо Слави...
Това и татко ми не прави,
той бе починал доста млад,
наверно е било инфаркт?
Баща ми бе с сестри несъщи,
бе природен от втори брак.
Но чувствата му братски пак,
отваряха вратите в къщи!
Стояха лелите у нас,
от сутрин та до късен час!
А другата рода на мама...
Тя бе от Цвяткавския род.
На него аз не слагам рамо,
макар и той да бе с имот…
Понеже били тарикати,
гърчеещи се дипломати,
наежени като петли,
но искали да са орли?!
Бе друга баба ми Велика,
доброто в нея бе дошло,
от Желювското потекло.
Тя беше с друга политика!
Дори дете докато бях,
със радост в къщи им не спрях…
Особенно пък след Девети”.
Аз помня този епизод.
Не бяхме ний добре приети,
от дядо Христовия род.
Той тръгна “ТеКеЗ е” да прави
и със това да се прослави…
За свойта дъщеря и зет,
пред Партията дал обет,
текезесари да ги прави.
Но за зло или късмет,
на нож от наште бил приет
и не можал да се прослави!
И той понеже бе катил,
не бе ми като дядо мил
7/.....Зад нашта крепостна ограда,
зад каменния ни дувар,
стърчеше къщната ни сграда,
край нея с плевня и хамбар…
Разделен на три бе двора:
в най-северната бе обора,
най-южната ни бе харман,
в средата къща и сайвант...
И всичко беше оградено,
минаваше се през врати.
Вода през двора ни шурти…
Градинка малка.И зелено!
С покрита порта и врата,
общувахме ний със Света.
Навътре в двора, зад асмата,
стоеше родния ми дом.
По стълби стигаш судормата,
която бе широк балкон.
Оградена с пармаклъци,
украсени с бръмбазъци,
на всеки чап с дебел дирек
и пръстен под червен и мек.
Тавана селски гредореден,
за детски люлки със места,
а и за птичите гнезда…
Живота ни бе там изведен…
През лятото тук беше хлад…
Живеехме като в палат!
След десет стълби, в судормата,
се виждат къщните врати.
На запад беше “Одаята”,
на север- в “Къщи “ визаш ти.
А стаята ни за багажа,
от в “къщи” мога да покажа.
А “Занцата” бе, с “черен “ вход…
И през прерязания под,
по стълба слизаш във мазето-
или с в нашия таван…
А там бе свят неподозрян…
Със вино, лахна и мезета!
А на тавана във праха,
бе скрит Музея на рода!
Наредбата ни беше проста,
дори не спяхме на креват.
Легло стоеше в нашта “гостна”,
а там се влизаше “чат-пат”…
Софрата слагахме в средата.
край нея сядаше родата…
В стената бе вграден долап,
миришещ все на топъл хляб.
За чергите -добра мусандра.
А пода бе постлан с хасър,
а той бе от червена пръст…
Бакърника бе като в мандра.
Огнище имахме и пещ…
Икони две, къде да спреш!..
Красиви дни тогава бяха.
Сега света се измени.
Тогава печките бумтяха
и шетаха край тях жени.
И зиме, вечер край кюмбето,
израстваше със дни детето.
Със песни приказки и смях,
прогонваше се детски страх.
Чрез празниците и хората,
чрез всеки селски ритуал,
къде разбрал, недоразбрал,
напълваше ти се душата!
И бавно, просто, пласт след пласт,
живота влизаше у нас!
Годините, край мен растяха.
Протягаше се моя път.
И злите сили още спяха.
Далечен беше и Светът.
Реална беше Синевата.
А с Добротата ние в сърцата,
растеше мъничкия свят,
във който вишните цъвтят
и лъха топлина от мама.
Живота като във игра,
с добри другари и сестра,
се спря на татковото рамо!
И всеки в този селски свят,
ти чувстваш като роден брат.
Събирах сили край реката,
от къпане и рибарлък,
със възрастните и децата,
аз често правях ортаклък.
Но приказките на мъжете,
аз предпочитах и пред двете...
И сам със ножица в ръка,
изрязвах букви, ей така,
и без школото да прескоча,
аз вече можех да чета…
И тъй навлязах във света
и тръгнах , в пътя си да крача.
Със Хитър Петър, с Насрадин,
аз ставах вече селски син!
Минаваха така години.
Не виждах призраци в света.
Гребяхме житото със крини,
отсявахме за семена.
С джумбиши и със тежербета,
оряхме нивите в полето.
Насам-натам, примък-отмък,
затваряме света си в кръг…
..Но взеха хората да спорят,
велики сили да делят.
И страстите поеха път.
И взеха да не си говорят!
И онзи селски пасторал,
заскърца, както си разбрал!
Щом звънне селската камбана,
тържественно във “до-минор”
Туй значеше, че има рана,
че смъртта е в нечий двор,
че някой старец от селото
е сложил своя кръст на злото.
Или пък някой неживял,
до тука пътя си е спрял.
А щом забиеше мажорно,
задъхана в привечерта,
жените стъкваха жарта,
прикръствайки се най-покорно
и в чест на някой свят човек,
живота правеха по-лек!
И там една шетня захване;
мъжете точеха вина,
напущаха жените стана
и пъргавите вретена.
Обличахме премяна нова.
И баницата бе готова!
И пак пред старата софра,
за час ни празника събра!..
Не бяха празниците много,
на пръстите ми се броят!
А делници, под път, над път
и все в очи те гледат строго…
С горчилки и със сладък плод,
това бе селския живот!
А думнеше ли на мегдана!
Затропаше ли се хоро,
във къщи никой не остане.
Прегърнат се добро и зло!
Моми и момци като птици,
играят хора, ръченици.
А всички старци от страна.
одумват не една жена
и гледат кой ще хване “баша”,
къде се крие любовта!
И в спомени за младостта,
се връщат наште аркадаши!
А кръшния момински смях ,
бе малък празник и за тях!
С кикотене акордеона,
надсвирваше писклив кларнет.
Цигулката стои на трона...
Ликува тъпана напет.
Тресе се живата верига…
Възсторга вътре се надига.
Пресипват всички гласове!
Блестят носии, цветове!
Танцува яростно народа.
И цялата земя трепти…
На теб сърцето ти тупти
и славиш цялата природа!
О, скътал съм тоз спомен мил,
от късна есен до април!
О, селото е днес пустиня!
Със избеляли цветове!
Без вкус, като презряла диня,
забравено от векове.
Във него само стари хора,
стоят под сянките на двора…
Като посечено с калъч!
Не чуваш нийде детска глъч!
И селското ни училище,
затворило врати мълчи.
И злите слънчеви лъчи,
се гонят в пустото хорище!..
Не само в моите очи,
трагедията му личи!
8/ Аз тръгнах с радост да се уча.
На седем станах първолак.
И книгите аз заобичах,
от много мъничък хлапак.
Не се наложи да се крия ,
под селската си антерия,
защото аз не бях глупак,
събирах ум, от мрак до мрак…
И тъй в четирдесет и първа,
учител ми стана Манол,
драгойновец, с мустак набол.
Жена му пък ни бе “етърва”,
доведена от Казанлък.
Той бе балкан , а тя фастък.
Аз гледах във очи Манола.
За мен той беше малък бог.
Държа го и днес на престола!
За мене той беше боен рог!
Сега аз знам, не ми се струва,
от Тебеце, че боледува…
Жена му после взе и нас.
След нея ни поеха други…
И всички бяха с нас добри.
Не помня всичките дори.
Но имат те пред нас заслуги!
Въвеждаха ни във света…
Тук искам да ги почета!
Щом срещна днес съученици,
си спомням тия времена,
когато като малки птички,
кълвяхме всички семена.
Мечтаехме да сме в простора,
но срещнахме живота в двора.
И радвахме се от душа,
щом стъпехме на стремена.
Най-чистата ни детска дружба,
в училището се роди!
И надживяла сто беди,
остана цял живот на служба!
Щом дружбата не си предал,
напразно ти не си живял!
Със Желя, с Ванча и с Драгана,
започнах да се уча аз.
Но най-добър приятел станах,
с сина на чичо Атанас.
Ний с него бяхме неразделни,
във времената вододелни…
И още дълго след това…
Ний бяхме на една глава,
с еднакво пъстри лудории,
С еднакъв поглед към света.
прескачали сме през плета,
зад него нещо да открием…
Той своя път намери там,
а аз съм все насам, натам.
9/ Бащта ми още млад мъж беше
и трепеше се като луд.
Сам сто и петдесет орешее
Със рало дървено и плуг.
Деня го сварваше в полето
и там оставаше до мрак.
Преспеше в селото и пак…
И така по цяло лято!
Търчахме всичките нии, без спир!
И нямахме покой и мир…
Със труд бе лятото богато!
Поливахме го с наща пот!
Такъв бе нашия живот!
От слуховете за войната,
тук замириса на барут.
И вълчи вой смрази селата.
В душите селски легна смут…
Мъжете викнаха в “запаси”…
Това го зная от баща си…
Това не бе на радост зов,
а не бе и начив нов !
Бедата идваше от странство.
Там вече водеха война.
Напечено и тук стана`…
Заскърца селското стопанство!
Остана майка ми сама ,
В имота ни и у дома!
Очаквахме, че след Девети,
живота ни ще стане лек.
О, крути мерки бяха взети ,
но не за селския човек!
Нетърпеливи и препрени,
очаквахме добри промени.
Очаквахме живота чист,
но Свободата бе на лист…
А всичко беше бъркотия…
Създаваше се нова власт,
разбра се после, с вълча пас,
а нямаше и оправия!
Посредственото вдигна ръст,
с убийства, арести и мъст!
Тогава влезнахме в войната,
германците да набъхтем.
И да измием с кръв петната.
Чефте пищов на гол корем!
Руснаците дойдоха гладни,
със комисари душевадни…
Притиснаха ни да не спрем,
докато паднем по корем…
Наложиха ни реквизити,
Настана данъчен терор.
България тръгна със зор,
по пътищата неоткрити.
Дори и цигански пирон,
тук се продаваше с купон!
И както е след всеки празник,
Мъхморлука ни хвана.
Дойдоха делници омразни,
в разграбената ни страна!
За своя собствена изгода,
пред нас изкормиха народа.
И ограден с бодлива тел ,
народа беше се оплел…
И като стадо от хайвани,
подгонено със дълъг прът,
ни гонеха по стръмен път
след нас пак тичаха тирани!
И ей така със много зор,
натикаха ни във обор!
Не тръгваха напред нещата.
Провлачихме се по корем,
трохите взеха от торбата,
не ни остана да ядем!
Превикваха ни в общините,
натирваха ни по горите…
А данъците при това,
растяха бързо, на глава!
А пък и майката природа,
се стисна, нищо не роди!
И с Марко Тотевски беди,
едва живееше народа!
Снижи се хоризонта чер…
От турско стана по-бетер!
Говореше се за колхози,
съвсем по руски образец.
И селските идеолози,
плетяха ни трънлив венец.
Отвориха в душите рани,
със общоселскити казани…
Слуха за общите жени,
мъжете селски най-рани.
Не си отстъпвахме имота,
та той е хляб за челятта?!
И живинките край плета,
най-близки са ни във живота.
Животни, ниви и човек,
са свързани от памтивек!..
Да вземат кравата и вола.
Събираното цял живот?!
За някаква идея гола,
не дала семена и плод?!
И с тая мъка на сърцето,
не искахме ТеКеЗеСе -то!
Да седнеш ти на общ казан,
От комисарите обран?!
С проблеми ти до сутринта си!
Не спиш до първите петли!
По цял ден шишкат те игли…
На всичко във света се въсиш.
Прераждаше се този край,
наречен вече Първомай.
О, беше вододелно време.
Застанахме на кръстопът.
Не знаеш кой път да поемеш
Да тръгнеш ли или да спреш?
Във мъртва хватка те затягат…
Или те карат със тояга…
И впрегнатия като вол,
мечтаеше за хляб и сол!
Подкарваха ни през просото!..
Но ралото не стана плуг!
От крастосания сърп и чук,
ни стана жизненно теглото.
О, и майтапа настрана,
тунела бе без светлина!
А и за братята руснаци,
говореше се в този край.
Нали ни взеха за ортаци?!
Посрещнахме ги в Първомай…
Не се оказаха авери.
Те бяха просто мародери.
И вместо Дядо ни Иван
.Дошла бе тук пияна сган
Говореха, че край Марица,
избивани били без съд,
щом с алкохола си не спрат
и офицери и войници.
Един драгойновски авер,
бе бит от тяхен от офицер...
10/ И през четирдесет и пета,
След жътвата, през есента,
направеха Текезесето,
най-първото във областта!
Хванаха трийсеттина души
и общия казан запуши ,
край скупчените фукари…
Събраха всичко във зори,
воловете и оралата.
И сложиха ги под сайвант…
И сложиха пазач с “Наган”…
И нарисуваха звездата!
За хората туй бе сеир!
Но страшното бе по-подир!..
Съмненията ни не спряха,
страха в душите се стаи.
А стреса всички изживяха,
от сложените букаи
Имота си те бяха дали:
коли, волове и копрали…
И в опустелия им двор,
бе минал сякаш страшен мор…
Душата им се разбунтува,
не тръгнаха ли на провал?!
Туй право кой им беше дал?
Децата си, как ще очуват?!
И в есента, по късен мрак,
вземаха си нещата пак!
Взема си всеки свойте крави,
във тъмнината на нощта.
И сбърканото се оправи…
Но кратичко, до сутринта!
Нима така ще ги оставят,
каквото искат да си правят?!
Не можеше по този път,
към комунизма да вървят.
А спуснатата деректива,
не можеше така да спре!
Във блокове ще се оре,
а не на собствената нива!
И всичко се реши за миг,
когато заигра камшик!
Събираха те безимотни
и други лумпени, боклук,
сакати, криви и самотни,
не хващали ни сърп ни чук!
Сред тия първи комунисти,
бе пръв и моя дядо Христо…
Пред всички той бе дал обет,
да вкара тук и своя зет!
(Тук става дума за баща ми)
Защото бе човек с имот
и уважаван цял живот.
Той да запее с тяхни гами,
и да даде за песен тон
и тъй да стане еталон!
Понеже той бе най-имотен
и беше мъж с авторитет.
Плана им с него бе страхотен,
затуй го тикаха отпред.
Вербуваха го за примамка,
за давещите да е сламка!
И като вързано мюре,
да бъде в тяхното гюме!
Но той решително отказа!
Но тия синковци мъстят,
не можеха без зло да спят!
Те бяха истинска проказа!
Аз знаех си ,че някой ден,
ще се изпречат и пред мен!
А бяха смутни времената.
И който не вървеше с тях,
го сваляха от стремената,
Преписвайки му смъртен грях!
И хич не се церемоняха.
За злото те готови бяха!
На сред пътя те ще те спрат
и с нокги ще те одерат!
А лепнеха ли ти петното,
измиваше го само кръв!
А туй те вършеха със стръв!
Те бяха демони на Злото!
О, просто да не дава Бог,
да си в ръцете им залог!
И… почнаха да ни тормозят!
Виновни бяхме без вина,
че яки волове ни возят,
в обърканите времена!
Че имахме имот в наследство,
че бяхме в труд от ранно детство.
От първите петли до мрак,
у нас не се подгъва крак!
В туй беше нашта мелодрама!
Със туй било и не било!
Живота ни стана тегло,
неволята ни по-голяма!
И днес се сещам със тъга,
за тия страшни времена!
Баща ми беше арестуван.
И бе изпратен във Града
А там какво бе правен –струван,
Не съм го питал до сега!
На косъм той се бе разминал,
със звяра зъл пред него зинал!
Извадил просто бе късмет…
Оставили го на отчет…
И така му се размина.
Но стана селския кулак!
От всякъде бе гонен враг
и от народ и от родина!
А аз бях неговия син…
От враговете им –един!
Аз не престанах да мечтая.
Притихвах някъде навън
и път през облаците правях,
осъществявах се на сън…
И по луната и звездите,
чертаех кривата на дните.
Болезнено ревнив и горд,
аз бях на чувствата си лорд!
В прераждането на Земята,
аз търсех своя собствен дял!
При първия петел пропял,
аз чаках знаци от зората!
И аз така останах слят,
със този мой измислен свят!
Стоях навън ,далеч от всички.
Аз предпочитах да съм сам!
Дружах с животни и тревички.
Изграждах тайно своя храм.
Аз не обичах Обществото,
за мен то беше дом на злото.
Аз търсех ненаселен кът,
мечтите ми да разцъвтят!
Аз сили в себе си намирах
и бях като войник на щрек!
О, трябваше да съм Човек!
Утеха в книгите намирах!
Понеже съм израснал “Лъв”,
стремях се все да бъда пръв!..
Аз бях мечтател романтичен,
един неосъзнат поет.
Едва дванадесет годишен,
Аз тръгнах с римите напред.
Заславих слънцето, звездите,
заравях нос и при предците.
И както вече си разбрал,
дори до днеска не съм спрял!
Започнах с повод прозаичен,
в съперничество със един
не много умен майчин син!
От всички бях напред, “отличен”!
И без да искам,ей така,
Пегас във мен се окопа!
Така аз влязах във нещата!
Аз мразех хорските сплетни!
Хвърчах високо над земята.
Живеех в своите мечти.
Но често между двата бряга,
аз от живота бях разтяган…
Не можеш да не разбереш,
не не хвърчиш, а ходиш пеш,
че чужда истина в живота,
не може твойта –да смени,
защото ще ти измини
и ти ще бъдеш Идиота
и този, който ще скърби…
Не следвай чуждите тръби!
За мен най-важното в живота,
бе думата и чесността.
А другото-нюанс на Злото,
във двора заден на света.
Презирах долните интриги.
За окованите с вериги,
аз винаги до днес скърбях.
За справедливост се старах.
Наивно вярвах във Доброто,
очаквах то да победи,
но туй ми носеше беди
и бях под удара на Злото!
Мечтаех си за земен Рай,
Но бях във ада то се знай!
Аз вярвах, че ще Го намеря,
макар на края на света.
И чуках по закрити двери,
без надписите да чета!
Надничах и от любопитство,
но да не се наричам Христо,
не съм го правил до сега,
превивайки на две снага!
Със моя героичен романтизъм,
аз търсех, както търся днес,
единствено, човешка чест,
дори и с доста фанатизъм!..
Но с времето и аз разбрах,
какво е да живееш в страх…
И този страх у мен остана!
И спътник ми е до сега.
Дамоклев меч бе на тавана,
реален повод за тъга!
Дълбоко в мене той остана,
като една дълбока рана.
И сложен бе, като печат!
И ме преследва в този свят!..
Но беше той и моя тласък.
От него аз стоях на щрек
и от това станах човек,
излъскан винаги до блясък!
Макар, че в ада му горях,
сега ще му благодаря!
11/ Ще спомена за двама души,
един мъж и една жена,
които в детството си слушах,
в онези първи времена!
Омайваше ме кака Гана.
Душеприказчик тя ми стана!
И днес е в моята душа.
За нейни приказки тъжа!
А другия от махалата,
бе Гьорги Въцов, наш съсед.
Той беше смешен и наглед,
но смях му раждаше главата!
Той беше истински артист,
роден си бе за хуморист!
Ний зяпахме по кака Гана,
в затоплената одая.
Тя бе вълшебница голяма,
тестото месеше с мая!
Разказваше ни за юнаци ,
достигнали луната с каци…
За злия Гений и Везер,
раказваше ни тя без спир…
А времето за нас бе спряло.
Макар, че бе припаднал мрак…
Ний молехме я пак и пак.
Тя бе вълшебно Огледало!
Със тия приказки в нощта,
ний опознавахме света!
А Въцов беше нашта Чичка,
той бе останал без момче,
в Балкана с нас да се боричка
и кравите му да пасе!
Той идваше със нас в Балкана
и с нас до край дете остана.
Той правеше от всичко смях.
От него римите познах!
Говорехме на разни теми,
той бе изкусен разказвач.
На психиката познавач.
Любим на малки и големи.
О, аз го помня все такъв,
той вързваше и нас на връв!
И аз така набирах опит.
И доста работи разбрах.
Видях как хората се топят,
от завист, злоба или страх.
Разбрах, че Правда няма тука,
че е доброто на боклука!
От братство –няма и следа!
Че просто няма Свобода!
Морала пет пари не струва,
че всичко е една лъжа!
Че Злите здраво ни държат!
Човещина не съществува!
И само, който е на власт,
е фактор някакъв за нас!
О щом ти стъпят на фасона,
на всички ти си озлобен.
Злопаметен си като слона.
От злобата си заслепен!
Ортак на Дявола ти станеш,
рогата му дори ще хванеш,
щом яд от вътре те яде…
Вървиш , не знаеш накъде?!
И все си правиш тънки сметки.
И все се смяташ изигран.
Дребнавото е в едър план.
От интриги правиш плетки!
Напрягаш чувства и акъл
и ставаш все по-зъл и зъл!
В една такава обстановка,
не можеш да растеш без грях.
Когато всичко е уловка
и криеш чувствата си с смях!
Когато всички обещават,
но нищо никога не дават…
И все си за зелен хайвер…
И от живота си по-чер!
Проклинаш свойта орисия!
От другите щом те делят!
И щом за тебе няма път!
Не виждаш свойта оправия!
Усмихнатите под мустак,
те правят вечно на глупак!
На никого не съм се слагал.
Не съм бил безгръбначен аз.
От отговорност не съм бягал,
о чаках своя звездин час!
Излезнах смело от кишето
и станах член на С.Н.М.-то.
За малко бях и “Пионер”…
И станах с тях ни бял ни чер.
С маята им не бях подквасен,
но аз към тях се приобщих,
с делата си и с моя стих.,
да мислят, че не съм опасен.
Макар и малко настрана
се включих в техните звена…
ГЛАВА ВТОРА
Ученик във Първомай/
Отидах в Първомай да уча,
в гимназията да клася…
И дипломирах се с “отличен”...
В живота взех да се глася!
Четирдесет и осма беше.
И работата не вървеше.
Но тръгна моята следа,
пеша, от село до града…
И в шарената си торбица,
събирах опит и акъл…
Мечтаех си в живота зъл,
да имам хлебец и чорбица!
И силно си мечтаех аз,
Да яздя някой ден Пегас!..
И в тая моя “алма матер,”
равнявах се по първенци!
Аз гледах пишещите братя,
със ореолите с венци!
Бях слушал доста от отдавна,
за пишеща плеада славна…
И аз със свойте стихове,
разнасян бях по класове.
Това бе мойта първа гара,
в пътуването към света.
И аз оставих там следа,
на младостта си във разгара…
Не бързешком, като след дъжд,
във Първомай аз станах мъж!
Там не след дълго се наложих.
Училището ме прие.
Кръстосвах пътищата божи,
със дяволите в исие.
Преписваха се мойте песни…
И ставаха все по-извесни.
Разнасян бях по класове,
със “за” и “против “ гласове…
Бях славен, като първенците,
като такъв и бях приет.
Набирах точки за “поет”.
И бяха ми щастливи дните.
Не се разплух от суета!
Бях най-свенливия в света!
Бях благодарен на Съдбата,
че ме заплете в стихове,
че бях от пишещите братя,
че има кой да ме чете!
Със стихове и епиграми,
възхвалях и лекувах рани,
във този поетичен Рай,
наскоро кръстен Първомай.
За мен легенда бе РеПеТо.
Пангъгата почитах аз…
И си мечтаех за Пегас…
И ми примираше сърцето.
Аз псевдоним си бях изплел,
нарекал бях се ХЕКРЕДЕЛ…
Хекредел е съкратено,
от всичките ми имена.
Във сричков ребус е стъкмено,
като във истинска игра…
От ХРИСТО беше взето ХЕ-то,
от КРЪСТЕВ пък извадих КРЕ-то,
а сричката последна ДЕЛ,
бях от ДЕЛИИВАНОВ взел…
И така бях популярен,
с поетичен псевдоним.
Със него тръгнах за Олимп,
и още съм му благодарен!
Напомня ми той и сега,
за тия първи времена!
Аз станах с него популярен.
Отличник пълен.Първенец!
Цитиран често и повтарян.
Корона носех на творец!..
Премрежвах поглед, надълече…
И тази роля ме увлече
и аз със нея заживях...
С поезията се хванах!
Но жаден бях и за наука!
Попивах казаното в клас
и бях готов аз още в час!..
Не хвърлях нищо на боклука.
И само с мъничко обков,
в науките си бях готов!
Засвирих Верди, с мандулина.
На старо купих инструмент!
Но през последните години,
на свирката не съм авер…
Града ми беше интересен.
Живота ми –желан и лесен!..
Аз още като ученик,
спортувах като, гимнастик.
Не търсех във това изгода.
Играх по градски тържества
Да забавляваме народа!..
На Делчев в хора даже пях
и свои стихове четях!
На Коледа, щом свърши срока,
затичвахме се през глава,
държейки южната посока,
да се завърнем у дома!..
Там бяхме ние най-щастливи!
Развявахме свободно гриви!..
Ваканцията бе за нас ,
по-късичка дори от час!
Подготвяхме си вечеринки,
с театро и със смехове…
И селото щастливо бе!
Не бяхме жълтите стотинки!
И после дълго след това,
стояхме в хорските слова…
През май, щом цъфнеха липите,
Омайваше ни аромат,
възкръсваха у нас мечтите,
към село тръгвахме на път.
Окичени с цветя и рози,
ний крачвахме по коловози,
докато дойде в едър план,
Драгойновския ни балкан…
И тука в родното ми село,
омайвеше ни Пролетта.
Ний бяхме пъпа на света
и следвахме мечтите смело...
Живеехме на воля тук,
като пернатите от юг!
И хвърлил селските потури,
в торбата слагах малко хляб.
И в къра срещах лятни бури
И пот по нивите ни лях!
Такова беше мойто лято,
до болка работа позната!
По жътва копан и харман,
аз често виках и “Аман”!
Аз всеки ден бях на полето.
Със книга вечно под ръка…
Деня се влачеше така…
А нощем гледах по небето,
недостижимите звезди
и търсех тайните следи!
О, сутрин колко ми се спеше?!
Със мъка идваше Деня!
Щом Слънцето коси зареше,
откъсваше ме от Съня!
Не знам с какво да се похваля ,
щом хубавото се разваля!
И недоспал и уморен,
протягаха ръце над мен.
Не съм го писал в стиховете!
На огън як се пържех аз
И над това аз нямах власт.
И все пресмятах часовете!
И така от много млад,
на трудностите станах брат!..
1/ През петдесетата година,
по старому бях в пети клас.
Вихрушка покрай мене мина
и аз останах без компас!
В душата ми гъмжаха рими.
И вътре бе неповторимо!
И в мен без нищо, ей така,
растеше мирова тъга…
Аз затъгувах, но защо ли?!
Не виждах светлина отпред?!
Въпросите сто, но без ответ?!
Кому и как да се помоля?
За всичко туй не бях готов?
И срещнах... първата любов!…
Във детството си бях се влюбвал
и влюбвали се бяха в мен,
но своя ум не бях изгубвал.
От огън аз не бях горен!
Не знаех, че да заобичаш,
не значи с туй да се развличаш,
а в адски огън да гориш!
По цели нощти да не спиш.
И като кученце да тичаш…
Да те разкъсва любовта.
И щастието на света,
За тебе да не значи нищо!
О, искаш ли да станеш мъж,
влюби се ти поне веднъж!
Аз срещнах там едно момиче
и с него първата любов!
И тъй безумно заобичах-
щом чух нечувания зов.
Непълнолетни бяхме двама,
от там дойде и нашта драма…
Тя бе по-малка и от мен,
а аз –ни дечко ни ерген!
Но любовта бе романтична!
Аз с нея просто станах мъж!
Порастнах бързо изведнъж…
Не бе и с нея по-различно…
За нас се промени света !
Застрадахме със любовта…
Тя в мен за цял живот остана :
измислена или пък –не!
За гърлото така ме хвана,
пред нея бях на колене!
Монтеги срещу Каполети!
Дилемата от векове!
Един нещастен порив пръв,
от който бях ранен до кръв!
Тя заживя със стиховете,
но не и в този груб живот.
Тя не получи своя вот,
омачкаха я като цвете!
Изстрадана любов до край,
най-истинската в Първомай!
Не позволиха да сгрешиме!
Намесиха се между нас!
Окалено бе мойто име…
Посяха мъка между нас!..
Партийния учител Дяко,
започна срещу мен атака!
Той беше фактор в Първомай,
на дружбата ни сложи край!
Издейства бащина забрана!
Намразих този дърт ерген,
той бе един клюкар за мен!
В сърцата ни нанесе рана!..
Към този мъж над петдесе,
омраза още ме тресе!
За моята любов голяма,
аз по-натам ще спомена…
О, не че тука място няма.
Тя пламна и така остана!…
По-късно ще ви запозная,
от ада как попаднах в Рая!
И там свидетел ще си ти,
че мъката ми се плати!
Тогава там ще стане ясно,
че този огън е горял
и все таки е оцелял!..
“Не се гаси туй що не гасне!”
Така е писал друг поет,
в годините, дълеч напред….
2/.А пък живота си течеше.
Не можехме да не ядем.
Под камък Злото ни не спеше.
Напъвахме се да не спрем!
Живота беше немотия,
със много кал и със помия.
А даваха за песен тон?!
Раздаваха ни хляб с купон.
Обути с гумени цървули,
ний газехме по пътя кал…
Такъв бе общия ни хал.
Стихия тъй ни обрули!
О, в този зъл водовъртеж,
на завет можеш ли да спреш?!
И Господ ни наказа с суша.
Земята нищо не роди.
И тъй затънахме до гуша…
Събраха ни се сто беди!
Притиснаха ни със наряди,
данък ниви, данък сгради:
месо и вълна и яйца!
Пищяха гладните деца!
Копувахме си хляб с купони!
Растеше Черния пазар.
Завързаха ни със юлар!
Натикаха ни в глухи зони!
Щом исканото не дадем,
рискувахме до тук да спрем!..
Сърдити бяхме по полето .
Проплака целия народ.
Не искахме Текезесето,
със него ли ще вържим плод?!
Нима имота ще прежалиш?
Сивушка, Белча да не галиш?!
И там на общия казан,
ще седнеш ли със Гол Хасан?
Изгубваш почва под краката…
Не знаеш как ще я сгрешиш…
А ... на това да се решиш?…
И се зажалваш от Съдбата!..
Но все пак знаеш, щеш не щеш,
пешкира , ти ще опереш!
Щом искат бащината нива,
ти ставаш все по-зъл и лош!
И във душата ти ревнива,
за радост в нея няма площ!
Сърдито ходиш по полето
и мълком псуваш Текезето.
И с неразрешимото гайле,
не знаеш просто накъде?!
И засумтиш по цели нощи.
Не можеш дълго да заспиш.
От мъка тежко се потиш
и така настръхваш още…
Сърцето цял ден те боли.
О, на къде се питаш ти!
Привикваха ни в общината.
Съветваха с добро и „зло”…
Изправеха ни до стената,
и питаха :”Сега какво?!”
И щом започнеш да им мрънкаш,
изритваха те бързо вънка.
На другия ден, щеш не щеш,
пак същото ще понесеш!
А щом не влизаш във колхоза,
за тях ти ставаш класов враг,
до Белене ще стигнеш чак!..
До край така ще те тормозят!
И ей така един след друг,
ни удреха със сърп и чук!
2/ И селяните от селата,
вземаха селските торби
и тръгнаха по градищата,
да търсят залък и пари…
И татко ми с торба на рамо,
остави ни начело с мама
и тръгна за Димитров град,
неволите да го кълват!
И тъй по градските строежи,
баща ми бе немил -недраг,
от рано утро та до мрак…
Не млад, но тръгнал със младежи!
Оставен гол и без имот,
той тръгна в новия живот!..
Той слагаше в торбата лука,
сланината, самуня хляб,
И тръгваше в зори да чука,
до съботата след обяд…
Копаеше с копач канали,
градеше мостове и зали…
Опъваше тютюн качак,
от утрото, та чак до мрак…
И в съботата с камиона,
когато свиреха отбой,
прескачаше до в къщи той!
Макар преследван от закона,
но нямаха над него власт.
Той беше нужен и в “Марбас”!
Препираха се Текезето
и службите в Димитровград,
мъже им трябваха в полето,
тревиви ниви да орат.
А трябва и да отбележа,
без тях не можеше строежа!
О, никой клона не сече,
беля да си не навлечe
и задника си да опази…
Не бяха селените в страх,
защото спореха за тях!
С тях бяха градските “Гавази”!
И спора се за тях реши,
гурбета им се разреши!
Изпразниха се селски къщи.
Огнището огасна в тях.
Престанаха да се завръщат.
От село бягства доживях!
И зачервени от сълзите,
не виждаха напред очите…
От камиона със мъже,
провисваше като въже,
нескриваната селска мъка!
Борбата ни на тоз етап,
бе просто за пърченце хляб!
Претърсваше се орталъка!
Разделяше се този свят,
на частите си: стар и млад!..
Таман навлизах във живота.
И с трудностите бях на “ …”Ти”…
Със щурм превземах всяка кота,
открехвах хлопнати врати,
пресмятах свойте придобивки,
по пътищата с много свивки,
в една безмилостна война,
за свое място на света!
Търпях презрителни усмивки,
пред спънатите колела…
Бях в зъбите на Завистта,
която хапе без почивки!
В борбата на живот и смърт,
бях длъжен да съм най-добър!
3/ През май на петдесет и втора,
бях с диплома от Първомай!..
Изгубих първата изгора…
Не си създадох земен рай!..
Макар, че лаврите обирах,
и най-добре се дипломирах…
Отличник бях...Но накъде?!
Кой път и мен ще отведе!
Коя посока да поема?!
Въздушни кули си строях
и просто ме обхвана страх!
А средства от къде ще взема?
Напразно всичко е ,уви!
Щом в джоба нямаме пари!..
Степендия не бих получил.
Нали бащта ми бе кулак…
Дори да ми дадат да уча!
До гроб ще ме преследват, чак!
А средства от къде ще взема?!
Туй беше безнадеждна тема…
При класовия им подход,
за мен в живота няма вход!
И затова се амбицирах
и най отчаено реших,
че няма да съм плах и тих
и пътя ми до тук не спира!
Тъй както до сега успях,
ще се преборя пак със тях
И в този миг дойде баща ми,
потупа ме по гръб и ми каза:
“От туй ли ще си правим драми
и ще си бъркаме боза?
Не искам тук да празнословя,
но аз със теб на бас се ловя,
че няма да останеш тук,
на всички врагове на пук!..
Замесен си с тесто по-друго
и заслужаваш, според мен,
до край да си осигурен…
Мой дълг е туй. Не е услуга!
Ти тръгвай и върви напред!
Издръжката ти е наред!
От този ден до днес, разбирам,
какво е ти да си баща!
Готовността ти да умираш,
но не да преклониш глава!
О, не затуй, че обеща ми
и не затуй, че бе беща ми,
поставям го до днес на трон!
О, на такъв човек поклон!
© Hekredel Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
