ОТГОВОРЪТ...
Затварях всички врати
угасих всички звезди
но след всяка една оставаше ТИ
Със символа на свобода
като с ключ отваряш моята душа
а аз мълча и мълча
Докога само ще се гледаме
заключени в тела безизразни
и все така ще се убиваме
от прегръдки умиращи
всеки път когато си тръгваме?
Ще дочакам ли деня когато
ще пристъпиш в зеленото блато
и жабата в принцеса ще превърнеш...
ще делим едно небе
и няма вече да си тръгнеш
Ако се обърна дали ще бъдеш зад мен
Ще те усетя ли както във Онзи Ден
И знам какво е да си жив без да живееш
да се усмихваш без да се смееш
да дишаш и въздухът да ти присяда
и само споменът да ти помага
И знам какво е да си просто плът
и да виждаш само Онзи път
който те отвежда в Рая
и само него виждаш... Зная
А ти знаеш ли какво е
да се надяваш без причина
да си казваш „времето отмина”
и да усещаш аромата на Неговата кожа
да полудяваш нощем че не можеш
когато се събудиш да го видиш
а само в сънищата ти да идва
Да крещиш със цяло гърло
че искаш света да преобърнеш
„От тебе имам нужда, бързо”
а съдбата зла да ти се смее
Изнизват се месеци години дни
но дали ще сме същите дали...
Аз ли по-студена станах ти ли по-безчувствен
Могат ли да се съберат
изгубени части на пъзел...
Цяло на две дали се дели
още ли толкова ще го боли
Губиш ли себе си или се лъжем
че същите ще се завърнем
Сега говоря говори и ти...
„Има време” – колко дни или месеци
Нека този път е без лъжи
без премълчани думи и истини
Писна ми от други лица
живот е това не игра
Глухи песни и непрочетени стихове
дълго мълчание и болежни страхове...
изгризани нокти и малко сълзи
Не не – това е защото вали
Вали къде – вътре в стаята
неизтанцувано танго на френски шансони
Десетки снимки по земята
открояват само едно лице в тълпата...
Водка с фас
Дълги паузи и многоточия
водещи към жадувана утопия
скици рисунки с по няколко букви
изтъркани подметки на стари обувки
няколко рози умрели погребани
две-три срещи случайно откраднати...
Откъснати спомени натопени във ваза
кафяви очи – пак в същата фаза
Ръцете подадени вече изсъхнали
викове – жадните – по пътя заглъхнали
Погледи стари с очи помътнели
дълги коси от опит побелели
Артритът ни хвана вече от бягане
търсещи гонещи все не достигаме
Остаряваме бавно и си отиваме
колкото по-далеч сме по-бързо умираме
издъхваме...
всичко беше за последно
и отиваме Там...
Преродихме се със нови сили
с волни крила белокрили
за да спрем да мълчим и да НЕ бъдем
а каквито и където искаме да пребъдем
ИСКАМ ТЕ, МАМКА МУ!...
А ТОЙ през мене вижда
или на мен ми се привижда
Писна ми от безкрайните схеми
от хаотичните душевни смени
От разпада на целия свят
от всеки последващ обрат
Когато съзнанието шепне ЛЮБОВ
и тръпне неистово за чакания зов
тогава съм вулкан от чувства
готова и себе си да напусна...
две цигари
Тогава още ли за теб
ще бъда просто кубче лед
Ще останеш ли виртуална бомба
която превръща ме нощем във зомби
Кажи ми че си струва да те чакам
че има смисъл след мечтата си да тичам
и хората от снимките за теб да питам...
Че си струва да не тъна в прах
след като за тебе аз копнях...
Кажи ми
че някой ден ще сме едно цяло
че ще се слеем в едно тяло
Това ще поддържа моето сърце
да бъде живо когато оживеят ТЕ
Да изпаднат Две Души в копняна
слята дълго чакана Нирвана...
© Стефка Георгиева Todos los derechos reservados