Отминали мигове

Ти дойде и си отиде,

изгуби сред толкова лица,

но все още помня твоята усмивка -

неземна, несравнима - изуми ме!

Срещам те пак случайно, но

разбираш ли, не искам да те виждам.

Преобръщаш ми живота и ме

връщаш там, където някога живях.

А там бе толкова красиво,

толкова прекрасно, любвеобвилно.

Но щом си спомня се давя в сълзи -

грозни, непорочни, горчиви.

Не желая нищо аз от теб,

дори да ме докосваш,

защото разгаряш жарта и

става пожар, а огънят гори, изгаря, убива!

Живей! Усмихвай се!

Така желая ти да си щастлив,

да виждам как се смееш,

но през моите очи.

Затова прости!