Ти и аз, ето ни пак с преплетени пръсти,
Като корени на дърво, гледаме в безкрайността,
Но слънцето залезе, ти тръгна с лъча,
И ме остави сама, погълната от цялата тази тъмнина.
Не дочака звездите да пеят над нас,
Да огреят лицата ни в нощния час.
Цветето, което с любов посадихме, изсъхна,
А аз го удавих в сълзи, падащи като нарови зрънца.
Ний сме пленници на любов и тъга,
Заспали под сянката на Мансанилие.
О, как искам да бъда всяка част от теб—
Да съм ти чаша за кафе, а на дъното утайка, гадател на съдба.
През зимата люта - палто да ти бъда,
А ти моя пролет, топяща снеговете в мен.
Мисъл и муза, ти бъди за мен,
Летен дъждец, капки падащи тихо по моите клепки.
Само ако беше останал още миг до мен,
Не бих те пуснала от моя плен.
В моите ръце не би остарял,
Само ако беше останал, макар за малко.
© Ivayana Ivanova Todos los derechos reservados