.
Винаги си мислих че мога още и още…
все си мислех че мога да преживея още и още по-силно…
С годините започвах да се страхувам от болката, да ме плаши все повече, да ме променя, да ми поглъща същноста, да губя все повече от себе си.
И се изгубих.
Загубих себе си.
Понякога ми е много мъчно за мене си.
Плача тихо, понякога крещя и плача с глас за себе си.
И всичко сама причиних си.
И с помощна на една две истински любови.
Мъчно ми е да.. мъчно ми е защото знам че имам нужда да обичам.
Имам нужда да обичам куче.
Имам нужда да обичам дете.
Имам нужда да обичам теб.
Ти който няма да си идеален но ще си достатъчен.
Да се почувствам пълноценна.
Допълнена.
Имам нужда да обичам себе си.
Имам нужда да върна на себе си Мене си.
Да знам че заслужавам да съм щастлива.
Знам че искаш да ми дадеш щастието което заслужавам.
Но дали съм готова да бъда щастлива, или страха от болката е променил трайно нещо в душата ми.
Как да ме направиш щастлива като не те допускам?
Как да си силен като не ти давам силата?
Как да се отпусна в ръцете ти като болката е така оставила белези навсякъде по мен.
И пак самосъжалявам се и пак ми е жал колко слаба съм.
А всъщност никой не усеща каква сила се крие в една жена самоунищожила се сама и сама връщайки си желанието да бъде обичана от теб.
Да от теб.
Ти мило мое дори и за кратко.. върни на мене си мен, покажи ми че имаш любов за мен в теб.
Покажи ми че си е струвало всичко което ми се е случило.
Дай ми надежда че и аз ще бъда обичана пак.
© Вилияна Джамбазова Todos los derechos reservados