Дъждът отмива пак

от тебе и от мене прах,

охлюви пълзят в нощта,

край мен се хлъзга пустошта.

Вятърът свисти отвред,

сякаш роми свирят на тромпет,

прилепът лети с крила,

що носят (тиха) приказна мъгла.

Гърмът отеква наранен,

от свойта сила вечна запленен;

роден съм сякаш като него,

от брак между земята и небето.

Тихо е, звезди надничат към света,

пресъхнала, присяда моята мечта,

пребродила градища, планини, пустини,

самотна, удавена във мъка пак почина.