Скован и без усмивка,
зимният човек стои и гледа
в голямото си черно палто
с камъни в джобовете
как садя цветя
в малък парник от стъкло
в един слънчев ъгъл 
на една опожарена къща
със срутен покрив и стена.
Сред тези останки, 
моята лутеранска 
добродетелна изложба 
и витрината на невъзможно
влюбената проститутка.
Пъпки като глави на змии се спускат 
по прозрачните панели.
Челюстите им пропукват. 
Зейнали, устите им поглъщат празнина
и бълват фантастични цветове и форми.
Зимният човек опитва да си спомни 
как рисуват се сърца 
по замъглените прозорци.