Жива съм! Усещам всяка фибра в мен,

вървя по улици сред сгради и лица,

усмихват се, но всичко ми е като сън,

не си ги спомням, а уж съм у дома.

Пристъпвам в тази илюзорност

между лицата, някой ме посочва с пръст

сама съм, а не се усещам в безпризорност:

- Свали! - прошепна ми - от тебе този кръст.

Огледах се, какво ли бе видяла?

Не носих нищо върху своето деколте,

но тази непозната бе разбрала,

че несправедливо влачих нещо от дете.

Пронизващ гръм разстрои ми сърцето,

порой, очите ми долавяха напред,

на топла пепел от небето

валяха спомените ми навред.

Премислящо се спрях, ръка протегнах,

прашинка между дланите протрих, 

оставащата диря пренебрегнах,

усмихнах се, обърнах се и продължих.