/Текст, който Вергилий написа, след като прочете епиграфа на Мирабела към  „Отбраната на Бергамо“/

Изпълзяла, тъгата отново

ме дарява с горчив ореол.

С тържествуващо, огнено слово

пророкувам от прашен престол.

В коридорите – мрачно и душно.

Свободата е клет мъченик.

Светло кръгче потрепва послушно –

на душата ми сетният блик.

И ще литне среднощната птица

от зловещо и черно сърце.

Светлината е само частица

от всевластна тъма без лице.

Ще надвие ли разума Мракът,

ще остане ли пленник духът?

Ако някой за друг не е плакал,

ще се смее над него грехът.

И ще стане кралицата пешка,

а пък кралят – прислужник на шут.

Този Свят изтъкан е от грешки

и провал е – на клоун и луд!

Припев-анекс:

Аз съм без алтернатива,

преужасна, свърхкрасива!

И дори без пипала,

съм за Мрака без цена!

Знай, ще падне този Свят презрян

пак в краката на Шуайчжан!

https://www.youtube.com/watch?v=r19XFc29v9U

Разговор между Критиците ангел и дяволоид:

– Плагиатство, плагиатство! Срамота! Помооощ!

– Какво си се разкрякал, бе колега? Крилата ти заприличаха на запетайки. Или по-скоро на кавички. Ха-ха!

– А твоята опашка е крива като въпросителна! Пак ли имаш неясноти по текста? Ама в а ш и я не смееш да го питаш, нали? Това е нагла и безцеремонна кражба! Тоя Вергилий съвсем се разпаса! Преписал е стихотворението на Мирабела от епиграфа. Позор!

– Ама това стихотворение имаше само една строфа. Беше н е д о в ъ р ш е н о! И се различава от варианта на Мирабела. Има подобрения! Чаткаш ли? Ха-ха!

– Не чаткам аз, а ти. С копита! И с рога! По бедните мозъци на читателите. Когато си удрят главите в стената на дебелоочието ти. Чаткаш ли? За какви подобрения въобще говориш? Прибавил е крака на Шуайджан. Змиите нямат крака. Да не е някакъв гущер? Развалил го е!

– Стига де, колега! Змиите някога са имали крака. После, в процеса на еволюцията, те са отпаднали. Забравяш коя е Шуайджан. Вергилий е написал много хубаво стихотворение! Типично в негов стил. Ха-ха!

– Ъхъ! Плоският и сух припев-анекс е единственото самостоятелно нещо в произведението. И то – написано уродливо и бездарно! Не анекс, а апендикс!

– По-полека, колега!

– Колега, та колега! А пък хич не си колегиален!

– Ами какво да правя! Тая ваша Мирабела да ни беше измислила имена! Всички си имат – вече дори и оня гръмовит триметров пуяк – Координаторът от висините, се кипри с име, само ние се мандахерцаме безименни и Под чертата. Не е честно!

– Спокойно, по някое време и ние ще изплуваме от безбрежния океан на безименните второстепенни персонажи!

– Как ще сме второстепенни? Ние сме гръбнакът на произведението! Без нас то ще е сухо и скучно! Пък и кой ще поправя глупавите грешки на вашата бездарна писателка и ще прави разяснения, а?

– За това си има Габриел и Алибей… Ааа!

– А, я! Зацепи ли? Алибей стана положителен герой и автоматично скочи на другото рамо на Мирабела. Малко пренаселено ще стане сега там. А предишното му място се овакантява. Везните натежават в едната посока. Не че архангелите тежат много. Само духовно! Пък и Алибей е един кльощав! Но балансът е нарушен, факт!

– Мислиш ли, че може да повишат някой от нас? От този момент ти ставам най-върл и безпощаден враг, да знаеш!

– Като че ли сега си ми приятел!

– Е, понасяме се някак! Но от днес ставам непреодолимо непоносим!

– Ти си ангел, а Габриел е несменяем, не се и надявай! Той не изостави Мирабела, даже когато тя го превърна в човек. Помагаше ú и я напътстваше, дори и от Чикаго. Но ми се струва, че Вергилий си точи игуанодонските зъби за мястото от другата страна. Преди напираше за поста на Мирабела, сега си е снижил амбициите!

– Ако кара все така с това люшкане между добро и зло, едва ли ще се докара и до Под чертата! Не че тук ни е зле, де! Но не е много престижно. И провокира нездрави тежнения.

– Вергилий иска да се хареса на всички. И накрая, от всички столове...

– ... та чак в коментарите. По-ниско и от нас. Ха-ха!

– Може пък да ни преместят заедно, Мирабела има две рамена! Но едното е заето, уви! Как ще изблъскаш Габриел?

……….

– Упс! Извинете, колеги, сбъркал съм полето! Аз съм нагоре! Ха-ха!

…………..

– Какво беше това? Едва го мярнах! Да не е..?

– Не знам, обаче съм смутен! Стори ми се, че видях дяволска опашка…

– Ами да! От нашите ще да е! Няма да пратят ангел откъм свободното рамо! Да бърника, да разколебава Мирабела и да ú „помага“ да прави грешки е прерогатив  само на един дяволоид! Обаче аз съм натъжен и разочарован!

– Значи, все пак си се надявал ти да се намърдаш там, а? Без мен! С какво си по-различен от Вергилий? А за мен не помисли ли? Ние се сработихме тук, макар че си грозен и глупав и вониш на касиопеанска сярна пепел. Кой знае кого щяха да ми пратят, вместо теб!

– Е, благодаря ти за това романтично обяснение в колегиална любов! Трогнат съм до дъното на липсващата си душа! Явно въпросът вече е решен. А ние пак изплюхме предварително камъчето. Ха-ха!

– Мда! Пак ме изпързаля, дявол такъв!

– Дяволоид!

– Млъкни, бе!

– Късно е, либе, за млъкване! Ха-ха!