Смътен спомен имам аз
за тоз герой незнаен.
Сила притежаваше голяма,
светът го гледаше замаян.

Велик човек, крачил по земята,
богаташ без пукната пара,
герой бе той във тъмнината,
на всекиго протягаше ръка.

Едва помня неговия образ благ,
като викаше ми да се пазя.
Уморен ме чакаше на своят праг,
вперил поглед, чакайки да вляза.

И макар и силен той да бе, уви,
човечец все пак беше.
Смъртта във себе си го скри
и проснат на смъртния си одър той лежеше.

"Живот голям не изживях,
но велико нещо аз създадох,
той ще продължи след мене,
богу дух си вече аз предадох."

PS: Написах това стихотворение в памет на дядо ми, който почина, когато бях на 3 години. Помня го съвсем бегло и на моменти, но всеки, който го е познавал и когото съм питал "Какъв е бил той?" ми отговаряше по един и същ начин: "Дядо ти беше най-великият човек, когото съм познавал/а. Той беше честен, помагаше ВИНАГИ, беше работлив и великодушен." Почина на 55 години, а негови бивши колеги са ми казвали: "Работеше по 12 часа на ден твърдо строителство, никога не почиваше на обед, беше първи на обектите всяка сутрин и работеше повече от всички работници, макар че беше главен майстор, винаги си тръгваше последен от обекта." Написах всичко това по повод 17 години от смъртта на този велик човек.