Кой ни в таз робска люлка залюлява?
Нима позволяваме някой да ни притежава?
Мислим, че сме свободни, че ще си спасим душата,
но пиронът е забит! Роби сме на системата
още преди Спасителят да ходи по Земята.
В чудни времена живеем,
светът е малък и голям,
учим се да го разбираме, средства пилеем,
а същността му в цялост ни връхлита като ураган.
Като всеки друг човек,
появяваш се в миг съдбовен,
без значение дали е 1,2 или 21век,
Бог те изпраща, за да го направиш доволен!
В един момент събуждаш се рано,
отваряш малките очички,
"Ти ли ми пееш, мамо?"
⁃ протягаш към нея ръчички.
Завърта се бързо колелото,
отваряш пак очи,
леле, пъпки по челото,
госпожата в училище пак ми крещи.
Време е за бал, след малко и за сватба,
нима станахме двама, скоро ще заиграем и на табла.
А какво ще оставим след нас?
Някой внимаваше ли в час?
Учеха ли ни на това в училище?
Животът наподобява стрелбище.
В случая човек е патрона.
Веднъж изстрелян или улучва, или ще го свърши друг.
И светът ще му сложи корона,
че е направил нещо -
одобрение за добре свършен труд,
което ще трае секунда.
И няма да е по-значимо от торент в замунда.
Като запалена кибритена клечка,
която гори, предизвиква еуфория,
само след миг миризма на изгорял барут,
клечката се превърнала в история.
Всеки се ражда и умира.
Утре друг идва и си отива.
Днес, по-важно от всякога е да оставиш отпечатък,
да покажеш, че си бил тук - в този миг кратък!
Това не значи профил във фейсбук,
виртуален знак, че уж си тук, но просто си кух.
Нужен е отпечатък в съзнанието на народа!
Заедно сме силни, а това е показател, че сме една порода.
Къде се изгуби вроденият ни патриотизъм?
Лесно забравихме подвизите на нашите предци.
Всички сме болни от аутизъм,
а водачите ни са просто самозванци и крадци.
В търсене на себе си сред хаос от лъжи,
чувам как силно вътрешният ми глас крещи:
"Действай, нещо направи!"
Губим принадлежност в тази проклета върхушка.
Светът се промени!
Скоро ще изгасне и последната здрава крушка.
Останем ли веднъж на свещи,
ще се лутаме като призраци нявзрящи,
себе си винящи, заради шепа хора със скъпи дрешки
и болни амбиции растящи.
Хора, които не могат да бъдат назовани,
защото са душмани, недостижими
като сливи на върха на дървото необрани,
безочливи тирани,
нека ги раздрусаме да паднат,
че белите им ризи с народна кръв са прани.
Трябва да сме единни, за да живеем!
Вълкът и сам ще ближе собствените си рани,
но посегнеш ли към него - глутницата е зад гърба му
и няма да наблюдава, а ще го брани!
© Миро Милев Todos los derechos reservados