Пирон в главата

Навремето забих пирон в главата си,

мисълта ми да не пада, но уви,

някой този красив стих ми подари.

(Забравих кой е, но съм сигурен, че не беше ти!)

Изпаднах в летаргия зловеща,

очаквам поредната си среща,

животът е неспирен кръговрат,

лица, събития и обстановка непрестанно се менят.

Вървя по улицата и виждам луд поет,

и птици от ушите му излизат,

застанал във особен пирует,

по улицата клоуни и мангусти,

жонглират със човешките лица.

Надбягвах се със халифи и маймуни,

по клоните накацалите класни стаи,

без ученици болни от COVID-a.

Несретник там запита ме сега.

"Къде отиваш, господине? Това не ти ли стига?!"

"Това ли е моята страна?"

"Това е Тери Прачет" - той отвърна.

"Напушен е и иска повече трева.

И книгата не ще е тъй красива,

ако не си ти потънал във ..."

"Да, да" - отвърнах тихо и отминах,

дълбоко в себе си бях осъзнал,

не може да си крал в това човешко

блато дори да имаш някой магистрал.

Цар Тиква там застанал е с мисирки,

обича да му правят свирки,

обърнеш ли се става малко страшно,

но по пътищата пак е леко прашно.

"Ако щикът ти остър е - забивай го докрай.

И топките не драпай. Те не трябват.

Това не ти е коледна елха.

Ако ще виждаш тъмните ъгли - то просто ела ти малко настрана."

Така ми този странен глас заговори,

но уви, брато, не дават повече пари.

Ти просто върви си у дома.

Почти ще дойде вече сутринта.

Уморен затворих книгата на Пратчет!

Такава беше чудната страна!