В купата с череши, ягоди, малини,
(е, имаше и круши, и къпини,)
малка калинка се разхожда
и сякаш изучава плодовете.

На масата до купата лежи
и сякаш леко трепти
малка бележка - писмо,
с някак забравено клеймо.

Калинката се разходи и спокойна
без да прочита словата,
а там с мъката тройна,
думи крещяха в тишината:

"Аз ще те чакам дори и след време
да те чакам е най-тежкото бреме.
Но ще остана  без да говоря,
защото просто няма какво друго да сторя..."

И така тя продължи пътя си земен,
без да спира нито за миг.
Без да разбира смисъла леден,
този зов за помощ, страшен вик.