Аз жива съм, жива!

Кръвта ми гореща

в  морето се влива

и то - пробудено,

просто  на мига

със ласкава обич

прегръща брега.

Не зная умора,

не спирам,

в сияние лунно

преливам 

и влюбена в нощта,

в тишината,

посребрявам тревите,

цветята...

И хуквам аз

неуморима,

с едничка надежда -

да бъда нечия

любима.

Бушува кръвта ми

и плисва върху камък,

откъртен отдавна

от старинен замък,

а той - безсърдечен,

пресъхнал от годините,

попива я в себе си

с пукнатини-пори

и като диктатор,

свободата моя

бърза да оспори.

Свободата, пленена

от каменния затвор,

в простора далечен

е вперила взор -

къде съм, какво съм,

нима ще остана

затворена завинаги,

с убити мечти?

Свободата пленена

ме боли, боли...

публикувано в "И тръгнахме, понесли своя кръст"- 2004 г.