Слънцето по конец слиза и хваща душата ни за ръце.
Ние всички плахо се учим да вървим по таз земя, без да
подозираме даже, че в джоба ни живеят безброй хвърчила.
Все ги гоним с поглед , а те летят ли, летят в необятната синева.
Ситен сняг от небето се чупи и навява в коси.
Една сълза се рони – на косъм виси , като непонятна за нас тъга.
Все си казваме : „Има време“, а времето бързо плува
на една хартиена лодка, по която в реката тичат
едно момиче и едно момче. Точно в този миг на
брега се целуват дива теменуга и лале.
Стапя се малко, по – малко кълбото и се
преплитат с възли конци. Така посребряват ...