Пируват стръвно в паметта ми сенки сиви
и като мека пепел спомен разпилян
поляга кротко в Божията длан,
като дете, не знаещо къде отива.
За него е Земята дом и е красива,
не знае милото, че горко разридан,
положил е светът на него тежка дан,
да заплати греха. В безплодната му нива,
на стрък и цвят да бъде новия сеяч,
да заглушава с песен всеки стон и плач,
додето времето душата му не вземе.
И после като мен ще бъде стар и сам, ...