Сега ми остана единствен гласът на умората
и свитите пръсти край тази среднощна цигара.
Димът ми смъди. Сълзи. Всъщност – нищо особено.
Недей да си спомняш какво си раздал и прежалил.
Постой в тишината със мен. Аз знам, че си истински.
Усещам копнежа светът да е плоско пространство.
Когато мълчиш – на другия край ще е стихнало.
Когато се смееш – ефирът над мен ще е пламнал.
Копнежът обаче е само проекция в себе си.
Денят ни подсеща, че всичко е обло и стръмно.
Когато мълчиш, дори тишината е дрезгава.
Оставаш до мен, а после внезапно си тръгваш. ...