Погледни, погледни ме със тези очи,
откъдето извира и мъжката нежност.
Попреваля денят, накъм залез върви.
А от тъмното нямам изобщо потребност.
Отвори ги сега тези твърди клепачи,
зад които прикриваш си вечер умората.
И на нея напук, и напук и на здрача
да обичаме, както обичат се хората.
И да седнем прегърнати двамата в парка,
да подишаме тези дървета зелени,
да погледаме всички деца на пързалката,
да си чуваме пулса в сърдечните вени.
Ти сега ли решаваш да свиеш пестник,
от тревожните бури над тебе надвисанли.
мен ми трябва по мъничко – нежност от миг
и на рамото, твоето, мъжкото смисъла.
Не забавяш и своята, бързаща крачка,
но поне замълчи за детето, за кризата.
И не стой на вратата пред мене измачкан,
а ми дай да изгладя накрая и ризата.
© Ани Монева Todos los derechos reservados