По „Сбогом“

от Андромаха (Белла)

В моя свят няма място за теб,
изгоних те, защото... те обичам!
Страхът ми свойта жертва взе
и аз престанах името ти да изричам.

Спуснах завесите...
зад тях скрих душата...
и да погледнеш в очите ми...
ще се изгубиш във мрака.

Не съм изтръпвала, не съм жадувала,
не си треперил.
Не съм те целувала...
не си ме намерил...

Не те е имало, не си живял,
не съм те срещала...
за мен не си копнял.
Не съм ти шепнала, не си ме чувал...
измислила съм те,
а ти си ме сънувал.

Зарових спомените в зоната на здрача
и... спрях да плача...
спрях да плача!

Още от епохата Хадей

сред тълпи от лутащи се хора

една осъдена душа

обич търсеше в простора.

Достойна е за танц с вятъра

в горещата арабска нощ,

ала кораб с алени платна

няма на хоризонта още...     

Нямайки с кого да разговаря

тя ще превърне нощите си в бдения,

оковала себе си сама

в свят от призрачни видения...