По „Толерантност” от Андромаха

„... Да бъдеш себе си е престъпление, 

което никога не се изкупва. 

Презират те за всяко откровение 

и чуждият боклук на теб се струпва...

Да си добър към всички е прекрасно,
за слепите като богоявление...
за тези, дето виждат, пък е ясно,
че си е чисто лицемерие.

За мен свинете са свине
и няма да се правя на свиня!
Не ми е нужно тяхното благоволение.
Преди да ги изям, ще им се извиня." 

Към шумен „Раковски” на свобода

театри пускат своите зрители.

– Какъв съм и дадох ли на света? –

с ръце в джобове вървя и се питам.

Алея от спомени отвежда

в странните житейски джунгли.

И пред теб се появява всичко –

дори игрите с Маугли.

Понякога любими стихове

отново препрочитам с наслада

и усещам, че такива редове

разгарят в сърцето клада.  

А понякога нощем не спя

пред филма, как някой проглежда.

Щастливец! Той видя красота

и почувства що е надежда.

Не съм писател, художник, поет.

Наричайте ме единствено – Вили!

Лутам се в някакъв пустинен свят,

държейки неполитнало хвърчило.

Пред мен вериги прегръщат огради,

да ги разкъсвам не останаха сили.

Ориста ми дари странен късмет –

да не очаквам от Любовта милост.

Не отсъждам никога „Виновен!”,

вместо „Аз не мисля като теб.”

Казвам „По-добре да го обсъдим,

общото за двама е късмет!”

Среда от лъжи не е моята,

макар да твърдят, че живея сред грехове. 

Не обвинявам за нищо аз хората

и все така търся моите светове.

Липсва в такъв свят лицемерие -

той дали е наивен и прост?

Няма там заковани предверия,

добре дошъл е всеки нов гост. 

Там няма преструвки по сметка,

делата имат истински имена,

души не се блъскат в решетки –

детска утопия ли е такава страна?

И не искам да заспивам.

И не мога. Да трябва едва ли!

И на спокойствие пиша

сред светулките заспали...

Животът не е добър или лош,

а само подробно различен.

За минало и бъдеще не трябва рабош –

по-добре е да обичаме...