Ние плавахме в жадно море,
подпоручик, отразено в очите ти.
А земята в Демира и тебе ми взе,
след Славейков и Яворов,
зачатия на сънища в дните ми.
Но не тръгна ковчегът към родната пръст,
дето майчица мила, сълзи изплакала,
не жадуваше ревност и сила, и мъст
под вишната есенна, жално окапала…
Как ли чакаше, милата, да посрещне сина,
да целуне челото, от вятъра брулено.
После плака сломена, немощна и сама, ...