ПРАДЪЛЖЕНИЕ№15/ПОЕМА ЗА БАЩА МИ

2/   Със село контактуваше баща ми.

Но ни веднъж  там не отиде!

След всичките семейни драми,

не искаше там да се види!

От стореното го болеше,

туй бе за него страшна рана,

макар, че във града горд беше,

и вече по-спокоен стана!

И него взеха да почитат,

като баща на доктор Славов,

и за услуги да го питат,

а той за всичко това става!

Щом срещнеше човек от Село,

защо е дошъл ще го пита,

в съда ли е дошъл на дело…

И ще си бъбрят до насита!

Ще пита всичко за родата,

добре ли са във село всички,

орат ли вече във „Адата,“

садят ли в „Апталов“ горички.

Дали за ток бакър събират,

за  жици ли ще го стопяват,

кога най-после го планират,

или пък само обещават…

3/   И пита с нещо да помогне,

услуга да му посвети,

и с добротата да го трогне…

Я, лимонада ще плати!

И ако той пък има болка,

при мене да го доведе…

Със него ще остане дълго,

до  рейса ще го заведе!

Така живяхме пет години,

и  всичко тук ни бе таман,

над нас небето беше синьо,

не виждахме за нас капан.

Роди ми се тук дъщеричка.

Очаквахме да е момче.

Но ни зарадва  и тя всички…

И радвахме се от сърце!

Дойде при нас шийсет и шеста.

Яви ни се голям проблем!

Жена ми тръгна  да се мести,

във София, но не със мен мен.

Тя първа почна да работи,

и аз очаквах някой ден,

късмета ми да проработи,

да найда работа за мен.

Така, че бе необходимо!

Не можехме да се вредим…

Останах още една зима,

нещата си да уредим.

Семейството на моя татко,

оставаше във Първомай,

надявах се да е за кратко,

и в София да градим „Рай“.

 ПРОДЪЛЖЕНИЕ№16/ПОЕМА ЗА БАЩА МИ

Софийски период

Събрахме се във София, накрая.

Това бе нашата мечта.

И трябва тука да добавя,

Туй искахме- така стана!

Аз бях с елитните отбори!

И с тях бях тръгнал по света…

„Желязната…“ пред мене се отвори,

навън надникнах през плета!

Жена ми също беше в Спорта…

Работехме един до друг.

Аз пратих „Болните“ по чорта,

и с здрави заработих тук!

Тук времената се смениха,

И всичко се смени край тях!

Смених си ролята в триптиха,

но верен му останах пак!

Успяхме жилище да купим.

Туй беше най-голям проблем!

С това оковите да счупим…

Бе важно не само за мен!

Щом жилището бе готово,

Извиках „старите“ при нас!

За тях туй всичко беше ново,

И радостта им дойде в час!

Във блока всички бяха нови.

Дружина търсеха за път.

А туй пък бе добра основа-

приятелства да създадат.

Така, че майка ми и татко,

не дойдоха тук да тъжат!

О, тръгна им живота гладко,

намериха си своя път!

Накратко това бе триптиха,

за който тук ви споменах,

и силите ми позволиха,

да пиша искрено, без страх!

Създадоха си две-три групи

и почнаха да си дружат,

по рамена да се потупват,

и до края да не спрат!

И всички  възрастни от блока,

дошли с отворени сърца,

тръгнаха във една посока,

зарадвани като деца!

Събираха се за разходки,

в квартала и извън града,

в музеи, зрелища, находки,

разхождаха се по света.

Така живота им премина,

и казвам всичко бе добре,

години доста, десетина,

преди баща ми да умре!