ПОЕТИТЕ КРАЙ МЕН МЪЛЧАХА В ХОР

... с угаснал фас на долната ми устна и смачкания от дъжда каскет,
преминал бос през всичките изкуства, не вярвам да приличам на поет? –
живея си – космически клошарин, в дактил и ямб, и рядко във хорей,
среднощна пеперуда във хербарий, стърча – забит на варненския кей,
посрещам и провождам дни и нощи, смирил се със космическата глъб,
и нивга – в електронните ви пощи, на никого не съм обърнал гръб,

тъй и не смачках ничие алое до днеска с невнимателни пети,
дали изобщо знаете какво е човек – в ята от рими? – да лети,
обсебени от страсти и любови, поетите край мен мълчаха в хор! –
додето пих потирите с отрови, не чух да гракне гарга „Nevermorе!”,
над моите печални два-три стиха, до днес се буди не един поет,
но – като гледам как се нароиха! – ще си изям и мокрия каскет.