Превива се!

Превива се утробата,
която месеци наред
бе дом за мен,
превива се
и не мога да го спра...
Разяжда ме,
убива ме
страхът,
примесен с болка
и агония,
и гняв,
ръката й
далеч е,
не достигам,
дели ни бариера
с главно Т,
превива се,
крещи,
трепери,
но как да и помогна
 КАК?
Само...
... ако...

... можех
... щях.

Будя се,
кошмар…
… дали?
Сън
или реалност бе?
Не знам,
но плача.



***
И казва, уж забравила е вече,
но по белезите друго си личи,
а аз единствено се моля:

Господи,
дано да ми прости...