ПОЛКОВЕТЕ ЧЕРНИ НА ДЪЖДА

... ако питаш как съм, пия бира

и си гладя бялата брада –

слушам как се смъкват от баира

полковете черни на дъжда,

и текат ми покриви и стрехи,

и прогизвам в тръни и треви,

есента раздира мокри дрехи –

и – смирена пленница – кърви,

и за теб си мисля упорито –

както нож дълбае тежък чеп,

сях ти ветрове – и жънах жито,

но не го пожънахме със теб,

къщичка със покривче от слама

тъй до днес не ти и подредих –

и живеем в тъпата измама

на недоизречения стих,

и се разминавахме по къра

като две каруци със сено,                               

и по джиесема – дъра-бъра! –

в скайпа и във чата – все едно,

в старичката моя моторолка,

недочакал тихото ти: – Да! –

някой ден – от ужас или болка,

ще си клъцна бялата брада.

И ще се запиша – Син на полка,

в полковете черни на дъжда.