Под полярното небе тъгува моето сърце. За отминалите дни и спомените добри.
Затова как угасна моето сърце, но спря да кърви, ледено е вече разбери. Не му липсваш ти.
Ала липсва ми и това, че загубих си нейде там приказката добра. Римата вече не върви и тези думи ох, братко, сестро от тях боли.
Да формулирам аз това коства ми празната душа. Но макар празна да е тя, бълва мисълта, а тя тъй струи, извира и кърви. Към мозъкът и мисълта бавно пълзи, прокрадва се както ти някога в моето сърце.
Да излезе наяве иска тя! Да види утрото сутринта! Да грейне лъч светлина над таз последна безнадеждна изгубена съдба.
И ето избяга тя от тежката горчивина, хубаво, добре полети на длъж и на шир и разкажи, и недей забравя ти откъде си дошла! Ти се роди от човешката тъга и тежката съдба!
Но думите разбери не са само тъга, която уви някой е забравил да сподели или в нощта да изкрещи преди хилядите звезди гледащите като в театърът празните безмълвни души, които хвърлят, заядливи нападки все едно разбират т ...